— Тази пейка е наша! — избухна сивобрадият. — Махайте се оттук!
— Искам само да ви задам един въпрос — каза Монтийе.
— Не ви чувам — провикна се сивобрадият и с костеливата си ръка избърса една сълза от окото си. — Тази проклета пукотевица!
— Весело си живеем ние! — възкликна събеседникът му. Той бе извадил едно малко шише от джоба си и му се любуваше с поглед. — От сантименталност страдаш ли ти, кубически сантиметър от мен си пийни и болката стара тъй забрави! Някой друг да иска малко сома16?
Монтийе посочи с ръка неподвижния кораб разузнавач.
— Бихте ли ме упътили как да пресека улицата, за да се добера до този кораб?
— Не можете да пресечете — отвърна тържествуващо сивобрадият. — Колите ще ви прегазят.
— Ще ви смелят на кайма — добави събеседникът му в знак на съгласие.
Сивобрадият полюбопитствува:
— Защо всъщност искате да пресечете улицата?
— За да се добера до кораба си — поясни Монтийе.
— Щом сте могли да го прехвърлите от другата страна на улицата — каза сивобрадият, — значи можете и да си го върнете. Какво ме месите мен в тази работа! — И сърдито изломоти: — Чужди елементи!
— Смятах, че завръщането ни на Земята ще ви зарадва — каза Монтийе. — Нима не разбирате откъде иде този кораб?
— Просто умирам от щастие — каза сивобрадият. — Само че това тук е град, а градските хора от нищо не се вълнуват. Пише го във всички книги — пет пари за нищо не дават. — Той се ококори на Монтийе и оголи пожълтелите си зъби в подигравателна усмивка. — Нали искахте град, ето, какво недоволствувате още? Искахте да е весело; не ви ли забавлявам достатъчно, та аз ще пукна вече от смях. А какво по-интересно от всичките тези коли! Ако сте искали песни и танци, трябвало е да си кажете.
— Не виждам нищо весело тук — възнегодува Монтийе.
— Човек трябва да е ненормален или градски съветник, за да види нещо весело тук — измърмори сивобрадият. — По-урбанизиран град от този няма да намерите на цялата планета, повярвайте ми. Тук имаме всичко — пренаселеност, замърсяване, радиоактивни отпадъци. — Изтощен от толкова много приказки, той се облегна назад на пейката.
Монтийе размени поглед с Кат, която стоеше малко встрани, без да се намесва. Реши да приложи друга тактика. Подхвана:
— Държите се вие, браво, макар че годините ви положително не са малко. Сигурно познавате този град като на пръстите си.
— На четирийсет и шест години съм и вече всеки ден могат да ме понесат с краката напред към фабриката за естествени торове. Впрочем никога през живота си не съм излизал от този квартал. Никога не съм вършил нещо друго, освен да седя тук на пейката и да дърдоря с този глупак.
— По-добре на боклука изхвърли, време златно с подправки не губи — издекламира благоговейно събеседникът му. — Да живее Форд!
— Ще ме поболееш с приказките си! — простена сивобрадият и отново се обърна към Монтийе. — Аз съм мистър Джойбой. Името ми говори ли ви нещо?
— Не.
— Така си и мислех. Някога работех на едно гробище. Красиво място, с мраморни параклиси и статуи, които имаха нормална телесна температура, защото бяха свързани с подземен топлопровод. Сводовете на гробниците се огласяха от класическа музика. Гробището се казваше „Поляните на омайния шепот“. Като балсамьор, аз отговарях за мумифицираните трупове — задължението ми бе те да изглеждат винаги добре. Доволен бях от работата си.
— О, небеса — промърмори Монтийе.
— Не познахте — каза мистър Джойбой. — „Скъпият покойник“17 от Ивлин Уо. Имах и годеница, но тя се самоуби. Скъпата ми Еме… — въздъхна той.
— Богатството и работата не вървят ръка за ръка — обади се замечтано събеседникът му.
— О, млъкни — сряза го мистър Джойбой. — Погребението й ми създаде много главоболия. Не биваше да му се дава гласност. Така се принудих да се възползувам от услугите на един познат, който работеше към погребалното бюро за животни, приятели на човека — изгорихме я в техния крематориум и й дадохме последно убежище сред кучетата, котките и канарчетата. Не ми беше никак леко. — Затършува в джобовете си и извади малка бяла картичка. — За всяка годишнина от деня на погребението й получавам такава картичка от бюрото.
Монтийе пое картичката, прочете я:
„Днес вашата мъничка Еме мисли за вас горе на небето и върти опашка.“
и я върна на собственика й с думите:
— Малко странен текст.
Мистър Джойбой дръпна картичката ядосано и я прибра в джоба си.
— Това беше гробище за животни, приятели на човека — каза той. — Да не мислите, че ще седнат да отпечатват картичка със специален текст само заради мен? Котките и кучетата имат опашки, нали?
16
От санскритски — растителен сок, за който се смята, че подпомага съсредоточаването. Б. пр.
17
Известен роман от английския писател Ивлин Уо (1904–1966), публикуван през 1948 г. Б. пр.