— Първо крилат кон — започна да изброява Монтийе и гласът му прозвуча унило, — после гигантска птица, която по големина може да се мери дори с нашите кораби, два дракона, и то огнебълващи, огромна горила, която се катери по небостъргачите… това сега е шестото подред от тъй наречените митични същества. Ако мога да разбера какво става там долу! Да не би цялата тази проклета планета да е полудяла?
Изключи рязко екрана и напусна залата. Кат го последва и двамата тръгнаха по коридорите на кораба. Монтийе говореше шепнешком, защото наоколо имаше голямо движение — хората от екипажа бяха тръгнали към работните си места, а той не искаше да чуят думите му. Те го обичаха, но имаше неща, които не можеше да обсъжда на всеослушание.
— Какво да правя при това положение? — говореше той възбудено. — Ако стрелям по тези проклети същества — нито за миг не бих се колебал да го сторя при най-малкия повод от тяхна страна, — те навярно ще се окажат по-безобидни и от някое пеленаче, а аз ще се озова в ролята на глупак, който вади оръжие, без да мисли. Или пък ще стане ясно, че те наистина са нещо като мираж или халюцинация, следователно пак ще изляза глупак — човек, който се плаши дори от сенки. Главният щаб ще ме линчува. Ако не стрелям обаче, главата си залагам, че те ще се окажат жизнена заплаха за нас и главният щаб ще ми търси отговорност защо не съм ги ликвидирал навреме. С какво оправдание ще изляза тогава? Не върви да им разправям, че според компютрите те въобще не съществуват… дяволско положение, какво да правя?
Двамата прекосиха главния надлъжен коридор и влязоха в единственото кафене на кораба, претъпкано от посетители, както винаги. Повечето маси бяха заети от сънени техници, току-що приключили поредната си смяна. Във въздуха витаеха напрежение и очакване. „Трябва да се предприеме нещо — помисли Монтийе, — и то колкото може по-скоро. Космическата армада кръжи в орбита около Земята от десет дни насам, а досега сме изпратили долу един-единствен кораб разузнавач. Вероятно всички са научили вече какво става там.“
Кат и Монтийе си запробиваха път между масите и накрая откриха свободни места в един ъгъл на кафенето. Монтийе си взе чаша кафе-заместител от автомата и приближи глава към Кат през масата, явно избягвайки погледите на останалите посетители.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Кат. — Да кацнеш долу с цялата армада?
— И да заложа всичко на карта? — Монтийе изкриви лице. — Не можем да си позволим такъв риск. Тази експедиция струва много скъпо на Федерацията. Провалим ли се ние, едва ли ще има други опити за кацане на Земята. Мисля да действувам предпазливо… Може би още един кораб разузнавач след завръщането на Жос-лен и Марта, а после… — Монтийе изгледа Кат с присвити очи. — От теб очаквам да ги поемеш в свои ръце — казвам ти го направо. Трябва да знам какво точно се е случило долу. Прави, струвай, но аз искам да получа отговор на всичките си въпроси.
— Опитваш се да ми внушиш да прибягва до сондата? Отговорът ми е отрицателен. Категорично.
— Нищо не се опитвам да ти внуша. Сложи ги да легнат на канапето и поговори приятелски с тях, приложи хипноза или… ти си знаеш най-добре. Но имай предвид, че отговорите им ми трябват бързо.
— Изискванията ти към мен не са малки — каза Кат.
— Към мен също се предявяват големи искания — отсече Монтийе. — Ти имаш само мен над главата си, а аз — всички шефове от генералния щаб, които упражняват натиск върху мен, защото от своя страна се чувствуват притиснати до стената — знаеш, че стремежът на консерваторите е колкото се може по-скоро да ликвидират настоящия проект. Аргументите им са, че настоящата експедиция не е нищо друго освен безразсъдно пилеене на средства — и донякъде имат право. А аз съм най-отдолу и прехвърлям топката на теб. Ясно?
— Ясно.
Уморен, Монтийе се облегна назад на стола си. Кат го гледаше с големите си питащи очи съвсем открито — след две години принудително общуване между тях нямаше място за престореност. Тя го познаваше и разбираше тъй добре! Великият пълководец, мъжът, който не знаеше какво е провал — колко лесно четеше мислите му — и който въпреки това не можеше без нея: единствено на нея можеше да довери тревогите си.
„Тази задача е пряко силите ми — мислеше той. — Смазва ме с тежестта си и не виждам как бих могъл да я реша.“
Хвърли поглед към екрана през рамото на Кат. От него зееше вечната бездна на Космоса, прорязана единствено от блестящите иглици на звездите и от пърхащите водни кончета на корабите. А под тях мудно се въртеше Земята — една загнила ябълка на кафеникави и синкави петна. Забулени от бавно плуващи перести и купести облаци, контурите на континентите едвам се различаваха.