От Голямото преселение бяха изминали петдесет хиляди години — оттогава никой не бе посещавал Земята. А за петдесет хиляди години стават много неща: империи се раждат и умират, династии се издигат и падат от власт, твори се безсмъртна история, която в даден миг все пак изчезва. Историческите хроники прерастват в легенди, фактите се превръщат в предразсъдъци. От Звездната империя, напуснала някога планетата майка заради новия административен център, разположен точно в средата на огромните й владения, не бе останало нито помен, а приемниците я се споменаваха бегло в бележките под линия на отдавна забравени трудове. Всички войни и преломи бяха завършили с обичайния резултат. Заради повсеместния културен и технологически упадък всяка планета се бе изолирала в отделно царство. Над разхвърляните из Космоса останки от старата империя тегнеше вечна нощ, озарявана единствено от легендата, от мита за Земята, но не като символ на една високоразвита цивилизация, а като олицетворение на човешкия блян по свързваща родствена близост.
Земята обаче не бе само мит — тя наистина съществуваше. Координатите й изровиха от някаква затънтена библиотека. Федерацията, обединяваща шестдесет и четири някога земеделски и поради това относително ненакърнени планети, реши да поеме риска и да организира експедиция. Финансирането на това начинание надвишаваше възможностите на Междупланетния съюз, но се оправдаваше от възлаганите нему надежди. Федерацията очакваше Земята да се разкрие като своеобразна технологическа съкровищница, богата на стари научни чудеса, но не това се оказа решаващо при организирането на експедицията — най-важното бе, че Земята, като люлка на човечеството, би могла да му даде убежище сред мрака на вечната нощ. Четиринайсетте кораба, които кръжаха в орбита около Земята, бяха само авангардът на една далеч по-многочислена армада от бюрократи, войници и чиновници, които се готвеха да се върнат на планетата майка след петдесет хиляди години изгнание. Корабът на Монтийе кръжеше бавно около Земята, докато уредите му опипваха повърхността й, за да открият някакви следи от човешка или механична дейност. Резултатите се изчерпваха засега с чудовищата, които камерите от време на време улавяха с обективите си. И с внушителната катедрала, халюцинация или кой знае какво.
„Петдесет хиляди години — разсъждаваше Монтийе. — Петдесет хиляди години, а ние не знаем нищо за Земята. Чудно ми е как ли изглежда в действителност сичко там долу.
Вероятно като на останалите изоставени от човечеството планети.“ Веднага продължи тази мисъл. Не, Земята трябваше да се различава от другите планети.
Камерите отново се въртяха свободно на всички посоки и продължаваха проучването на планетата. Върху екрана се редуваха планини, безкрайни гори и морета. На места от околния пейзаж се открояваха развалини, които проблясваха под лъчите на слънцето или под студеното лунно сияние. Монтийе се обърна към Кат, която неотлъчно го следеше с поглед.
— Има нещо — каза той, — с което Земята ме плаши. Не ме е страх от отбранителни съоръжения, които може би още функционират самостоятелно и биха ни атакували. Тяхното нападение би било нещо реално, срещу което ще мога да взема мерки. Но тази история… никак не ми харесва.
— Изглежда ти непонятна — поясни унило Кат. — А ти никога не си обичал нещата, които не можеш да разбереш. Довери се на преценката ми.
Той я погледна изкосо.
— Себе си ли имаш предвид?
— Донякъде.
Погледът му отново се плъзна към екрана.
— Може би имаш право. Тази планета е като жените — прикрита и хитра, тя дебне в кого да се вкопчи, не знаеш на какво е способна, за да постигне целта си.
— И въпреки това ти се стремиш към нея — отбеляза Кат. — Не постъпваш много разумно.
— Само заради доброто старо време, а не от някакви други подбуди. — Монтийе се изправи рязко. — Да вървим.
— Къде? — попита Кат, като го последва в коридора.
— Чака ме доста работа. — Той вдигна поглед към един от екраните, почти на височината на тавана, и въздъхна. — Нищо ново.
— Щом е така — обади се Кат, — мен също ме чака много работа. — Тръгна напред, но след няколко крачки се поколеба и се извърна назад. — Ако ти се прииска да имаш ключ, Мон, кажи ми. Може би имам още един за теб.
— Възобновяваш старото си предложение? — усмихна се той.
— Никога не съм го оттегляла.
— Може да се възползувам, но друг път. До скоро виждане. — С тези думи той се обърна и тръгна в обратна посока с бърза и решителна крачка. Пръстите му напипаха студените ключове в джоба. Кат постъпваше винаги толкова тактично. А той бе практичен — самата тя го бе казала. Нямаше никаква нужда от нов ключ, защото още пазеше стария.