Тя вдигна поглед към него. Тревогата и любовта, които съзря в яркосините му очи, прокудиха и последните остатъци от гнева й. Устреми се към него, а когато той наклони глава към нея, тя изпита същото невероятно удивление, обзело я при първото докосване на устните им, когато той й бе показал какво е целувка, както й неописуема радост, породена от мисълта, че наистина пътува с него, че заедно приближават неговия дом. Не би могла да изрази любовта си към него, бликнала с нова сила след дългата зима, когато си мислеше, че той не я обича и ще замине без нея.
Когато тя повторно влезе в реката, той се бе изплашил за нея и сега я държеше в прегръдките си и я притискаше към себе си. Обичаше я с чувство по-силно от онова, на което смяташе, че е способен. Преди да срещне Айла, не знаеше, че може да изпитва такава силна обич. Веднъж едва не я загуби. Тогава беше сигурен, че тя ще остане при тъмнокожия мъж със закачливия поглед, и сега не можеше да понесе мисълта, че може отново да я загуби.
Съпроводен от два коня и вълк в свят, който не бе и подозирал, че те могат да бъдат опитомени, един мъж стоеше сам с жената, която обичаше, сред безкрайната студена степ, гъмжаща от разнообразни животински видове, но с малко хора, и си мислеше за Пътешествието, при което щяха да прекосят цял континент. Въпреки това имаше моменти, когато самата мисъл, че може да я сполети някаква беда, пораждаше у него такъв страх, че дъхът му секваше. В такива мигове му се искаше да я задържи в прегръдките си завинаги.
Джондалар усети топлината на тялото й, тръпнещите й устни, притиснати към неговите, и желанието му се пробуди. Но то можеше да почака. Тя бе измръзнала и мокра; имаше нужда от сухи дрехи и огън. Брегът на тази река беше не по-лошо място за лагеруване от който и да било друг терен, а това, че беше още рано за спиране, беше донякъде добре дошло — така щяха да имат време да изсушат дрехите си, а на следващия ден можеха да потеглят рано.
— Вълчо! Веднага го пусни! — извика Айла и се спусна към младото животно, за да му отнеме обвития в кожа пакет.
Когато се опита да го издърпа, той впи още по-силно зъби в него, заклати игриво глава и заръмжа. Тя пусна пакета и сложи край на играта.
— Остави го долу! — заповяда му строго.
Замахна с ръка, сякаш се канеше да го удари по носа, после рязко спря. Разбрал сигнала и командата, той подви опашка, дотича гузно при нея и пусна пакета в краката й, скимтейки.
— За втори път го хващам да се давичка с тези неща — обясни Айла, докато вдигаше пакета и събираше няколко други вещи, които Вълчо беше дъвкал. — Знае, че не бива да го прави, но, изглежда, не може да устои на изкушението на кожените предмети.
Джондалар дойде да й помогне.
— Не знам какво да кажа. Оставя ги, щом му заповядаш, но ако не си там, не можеш да му заповядаш, а и не можеш да го наблюдаваш през цялото време… Какво е това? Не си спомням да съм го виждал преди — попита той, разглеждайки озадачено един, вързоп, обвит в мека кожа и завързан здраво.
Жената се изчерви леко и бързо взе вързопа от него.
— Това е едно нещо, което взех със себе си… нещо… от Лъвския бивак — отвърна тя и го постави на дъното на един от кошовете за багаж.
Действията й озадачиха Джондалар. И двамата бяха свели до минимум личните си принадлежности и онова, което им беше нужно за из път, взимайки съвсем малко неща, които не бяха от първа необходимост. Пакетът не беше голям, но не беше и малък. Мястото, което той заемаше, вероятно би й стигнало за още един кат дрехи. Какво ли беше взела със себе си?
— Вълчо! Престани!
Джондалар се загледа след Айла, която отново се втурна след младия вълк, и не можа да сдържи усмивката си. Не беше сигурен, че е точно така, но му се струваше, че Вълчо нарочно се държи не така, както трябва, за да подразни Айла и да я накара да го подгони, за да си поиграят. Беше намерил единия от чифт нейни пантофи — меки, подобни на мокасини обувки, които тя понякога обуваше, докато лагеруваха, за да й отпочиват краката, особено, ако почвата беше замръзнала или влажна и студена и тя искаше да проветри по-тежките ботуши, които обикновено носеше.
— Не знам какво да правя с него! — възкликна Айла гневно, докато се приближаваше до мъжа.
Тя държеше обекта на последната лудория, вперила суров поглед в злодея. Вълчо се тътреше подире й привидно разкаян и жално скимтеше в отговор на нейното неодобрение; но сред нещастните звуци, които издаваше, се долавяше палава нотка. Знаеше, че тя го обича и че щом я умилостиви, ще може отново да се увърта около нея и да квичи радостно, готов за нови игри.