На север се простираха масивни ледени плоскости с дебелина две, три до пет мили, които задушаваха земната повърхност, разчупваха каменистата покривка на континента и с неимоверната си тежест причиняваха слягане на най-дълбоките земни слоеве. На юг от леда се бяха ширнали степите — студени и сухи тревисти местности по протежението на целия континент, простиращи се от разположения на запад океан до източното море. Всички земи, граничещи с ледовете, бяха равни и покрити с трева. Докъдето стигаше погледът — от закътаните долини до брулените от вятъра хълмове — се виждаше трева. Преобладаващият през ледената епоха тревист пейзаж се разнообразяваше единствено от планините, реките, езерата и моретата, които осигуряваха достатъчно влага за дървесата.
Айла и Джондалар усетиха как равната досега земя започна да се накланя и снишава към по-голямата река, макар че все още бяха на известно разстояние от водата. Не след дълго се озоваха сред висока трева. Изпънала тяло, Айла се опитваше да разбере какво има отвъд високата почти два метра и половина растителност, но не виждаше почти нищо друго освен главата и раменете на Джондалар сред перестите върхове и люлеещите се стъбла на дребни златисти цветчета с червеникав оттенък, увенчаващи тънки синьо-зелени дръжки. От време на време зърваше тъмнокафявия му кон, но разпознаваше Рейсър само защото знаеше, че той е там. Радваше се на изгодното положение, в което се намираха благодарение на височината на конете. Съзнаваше, че ако вървяха пеша, сега щеше да им се струва, че пътуват през гъста гора от високи зелени треви, люшкащи се под напора на вятъра.
Високата трева не представляваше бариера и лесно се разтваряше пред ездачите, но погледът им не проникваше далеч отвъд най-близките стебла, а когато отминеха, тревата отново се затваряше и след тях не оставаше почти никаква следа. Хоризонтът им беше стеснен и обхващаше само непосредствено заобикалящата ги среда, сякаш се движеха заедно с пространството, в което се намираха. Ако за ориентир им служеха само огненото светило, което следваше познатия си път през ясната дълбока синева над тях, и навеждащите се стебла, показващи посоката на преобладаващия вятър, щеше да им бъде по-трудно да следват правилния път и много лесно можеха да се разделят.
Докато яздеше, Айла долавяше свиренето на вятъра и силното жужене на комарите, прелитащи бързо край ушите й. Сред гъстата растителност беше горещо и задушно. Макар да виждаше люлеещата се висока трева, тя почти не усещаше полъха на вятъра. Бръмченето на мухи и миризмата на пресен животински тор й подсказаха, че Рейсър скоро е изхвърлил изпражнения. Дори ако младият жребец не се движеше само на няколко крачки пред нея, тя би разбрала, че той е минал оттам. Познаваше миризмата му така добре, както тази на кобилата, която сама яздеше, и своята собствена миризма. От всички страни се долавяше дъх на земя, на зеленина, на напъпили и цъфнали растения. Айла не делеше уханията на добри и лоши; служеше си с носа така, както с очите и ушите си — лесно разграничаваше уханията и това й помагаше да изучи и анализира осезаемия свят.
След известно време еднаквият пейзаж, поредицата от дълги зелени стъбла, ритмичната походка на коня и горещото Слънце, застанало едва ли не точно над нея, я доведоха до Състояние на летаргия — хем беше будна, хем се унасяше. Повтарящата се гледка на дългите, тънки и свързани тревни стебла се сляха в размито петно, което тя вече не забелязваше. Вместо това започна да различава всякакви други растения. Освен тревата там имаше и разнообразна друга растителност и както обикновено, този факт се запечата в съзнанието й без, тя съзнателно да мисли за него. Просто това беше начинът, по който възприемаше заобикалящата я среда.
Ето там, помисли си Айла, където растенията са смачкани. — навярно от някое търкалящо се животно — се вижда сладка трева, така я наричаше Нези. Подобна бе на щира, близо да пещерата на Клана. Би трябвало да набера малко, разсъждаваше тя, но не понечи да го стори. Онова растение с жълтите цветове и увитите около стеблото листа е диво зеле. И от него става хубава вечеря. Подмина и него. А онези синьо-лилави цветове с малките листа са фий, а той има много шушулки. Интересно дали са готови? Сигурно не са. Там, напред, едрото бяло цвете — леко закръглено и розово в средата — това е див морков. Струва ми се, че Рейсър гази листата му. Трябва да извадя копачката си, но ей там има още. Изглежда, има доста от него. Мога да почакам, пък и толкова е горещо. Тя се опита да смачка две мухи, които бръмчаха около мократа й от пот коса. Известно време не съм виждала Вълчо. Къде ли е отишъл?