Изкачиха едно малко възвишение и Джондалар установи, че пътят на реката се отклонява леко наляво, на изток. Беше време да изоставят тази артерия с течност, поддържаща живота, която се виеше бавно на юг с постепенно изместване на запад. Спря се, за да направи справка с картата, която Талут беше изгравирал за него на плочка от слонова кост. Когато вдигна очи, видя, че Айла беше слязла от коня и стоеше на ръба на брега, гледайки оттатък реката. Нещо в позата й го накара да помисли, че е разтревожена и нещастна.
Преметна крак, слезе от коня и застана до нея на брега. Видя онова нещо отвъд реката, което я беше накарало да се приближи до брега. Сгушена на склона на една тераса на половината височина на отсрещната страна имаше голяма, дълга могила с туфи трева по стените. Изглеждаше част от самия бряг, но сводестият вход, закрит със завеса от неощавена мамутска кожа, разкриваше истинската й природа. Беше землянка, като тези, които в Лъвския бивак се наричаха домове, където те бяха живели предишната зима.
Докато гледаше втренчено познатото съоръжение, Айла си спомни вътрешната обстановка на землянката в Лъвския бивак. Просторното подземно жилище беше солидно и изградено така, че да съществува много години. Подът беше изсечен във фината льосова почва на речния бряг и беше под нивото на земната повърхност. Стените и заобленият покрив от чимове, покрити с речна глина, се крепяха здраво на съоръжение от повече от един тон големи мамутски кости, преплетени и скрепени на тавана с еленови рога, а между костите и чимовете имаше дебел слой трева и тръстика. Покрай стените бяха наредени пейки от пръст, които бяха топли легла, а в замръзналата земя бяха изкопани ями за складиране на провизии. Входът се образуваше от два големи извити мамутски бивника с основи, забити в земята, и събрани един в друг върхове. Това изобщо не беше временно съоръжение, а постоянна обител под общ покрив, достатъчно обширна, за да приюти няколко големи фамилии. Тя беше сигурна, че обитателите на това жилище ще се върнат при всички случаи, също както това правеше Лъвският бивак всяка зима.
— Сигурно са на Лятната среща — каза Айла. — Интересно на кой ли Бивак е този дом?
— Може би е на Бивака на перестата трева — предположи Джондалар.
— Възможно е — каза тя и се загледа мълчаливо оттатък бурната река. — Изглежда празен — добави след известно време. — Хич не ми мина през ума, когато тръгнахме, че никога вече няма да видя Лъвския бивак. Спомням си, че когато избирах какво да взема със себе си на Срещата, оставих няколко неща. Да знаех, че няма да се върна, щях да ги взема със себе си.
— Айла, ти съжаляваш ли, че замина? — загрижеността му се прояви както винаги в разтревожените бръчки по челото му. — Аз ти бях казал, че бих останал и бих приел да стана Мамутои, ако пожелаеш. Знам, че ти намери свой дом при тях и беше щастлива. Още не е късно. Все още можем да поемем по обратния път.
— Не, просто ми е тъжно, че заминахме, но не съжалявам. Искам да съм с теб. Това беше единственото ми желание от самото начало. Но знам, че ти искаш да се върнеш в родината си, Джондалар. Ти искаш това още откакто те срещнах за първи път. Може и да свикнеш да живееш тук, но никога няма да бъдеш щастлив. Винаги ще ти липсва твоят народ, фамилията ти, тези, сред които си бил роден. Това за мен не е чак толкова важно. Никога няма да разбера в кой народ съм била родена. Моят народ беше Кланът.
Айла потъна в мислите си и Джондалар видя как лицето й се озари от нежна усмивка.
— Иза щеше да се радва много за мен, ако можеше да узнае, че заминавам с теб. Тя щеше да те хареса. Много преди да напусна, ми беше казала, че не съм от Клана, макар че аз не мога да си спомня нищо друго освен това, че съм живяла с тях. Иза беше моята майка, единствената, която съм познавала, но тя искаше да напусна Клана. Тя се боеше за мен. Преди да умре ми каза: „Намери своя народ, намери своя другар в живота.“ Не мъж от Клана, мъж като мен — някой, когото да обичам и който да милее за мен. Аз прекарах толкова дълго време сама в долината, че не предполагах, че ще си намеря някого. И тогава се появи ти. Иза беше права. Колкото и да ми беше трудно да замина, трябваше да намеря своя народ. Да не беше Дърк, почти щях да съм благодарна на Брод, че ме принуди да сторя това. Ако не бях напуснала Клана, никога нямаше да намеря мъж, който да ме обича, или някого, за когото толкова да милея.
— Айла, ние с теб малко се различаваме един от друг. Аз също не мислех, че някога ще намеря жена, която да обичам, макар че познавах много жени сред Зеландониите и срещнахме още много по време на нашето Пътешествие. Тонолан лесно се сприятеляваше с хората, дори с непознати и това ме улесняваше. — Той за миг притвори очи, припомняйки си с болка миналото, и през лицето му премина сянка на дълбока тъга. Болката все още беше силна. Айла я виждаше винаги, когато той говореше за брат си.