— Филония! — извикаха в хор няколко човека.
Ларония и Ладуни се втурнаха към нея, придружени от всички останали. Явно младата жена не им беше непозната. След няколко приветствени прегръдки Ларония взе бебето, а Ладуни вдигна малкото момиченце, изтичало към него, и го постави на раменете си, а то погледна надолу и се засмя доволно.
Джондалар стоеше до Айла и се усмихваше на щастливата сцена.
— Това момиче би могло да ми бъде сестра — каза той.
— Филония, виж кой е тук — поведе Ладуни младата жена към тях.
— Джондалар? Ти ли си? — попита тя, гледайки го с интерес. — Дори и не съм си помисляла, че ще се върнеш. Къде е Тонолан? Има някой, когото искам да види.
— Съжалявам, Филония. Сега той се движи в друг свят — отвърна Джондалар.
— О! Съжалявам да го чуя. Исках да види Тонолия. Сигурна съм, че тя е дете на неговия дух.
— Аз също съм сигурен в това. Тя съвсем прилича на сестра ми като че ли и двете са рожби на едно огнище. Бих искал майка ми да я види, но мисля, че ще бъде доволна дори само да знае, че нещо е останало от него на този свят — детето на духа му.
Младата жена забеляза Айла.
— Но ти не си се върнал сам.
— Не, не е — каза Ладуни, — но почакай да видиш и другите му спътници. Няма да повярваш на очите си.
— Дошъл си в най-подходящото време. Утре ще бъде Празненството на Майката — заяви Ларония.
ГЛАВА 37
Хората от Пещерата на Свещените топли извори очакваха с голям ентусиазъм Празненството в чест на Майката. Айла и Джондалар бяха пристигнали в късна зима, когато животът става изключително еднообразен и отегчителен и бяха предизвикали достатъчно вълнение, за да поддържат дълго възбудата у обитателите на Пещерата, а любопитството им щеше да бъде подхранвано в продължение на много години от неизбежните разкази. От самия момент, в който пристигнаха, яхнали конете си, следвани от Вълка, който обича деца, всички бяха изпълнени с предположения. Двамата разказваха увлекателни случки от пътешествията си, споделяха интересни нови идеи и демонстрираха поразителни приспособления като копиехвъргачите и изтеглячите на конци.
Сега всички говореха за нещо магическо, което жената щеше да им покаже по време на празненството, нещо, което е свързано с огън като техните горящи камъни. Лозадуна беше споменал нещо в този смисъл по време на вечерята им. Гостите бяха обещали също така да демонстрират копиехвъргача на поляната пред пещерата, така че всички да видят възможностите му, а Айла щеше да покаже какво може да се направи с прашка. Но дори обещаните демонстрации не бяха възбудили любопитството им колкото тайната, отнасяща се до огъня.
Айла откри, че да бъдеш непрекъснато център на вниманието е не по-малко уморително от постоянното пътуване. Хората я засипваха цяла вечер с въпроси и искаха мнението и виждането й за неща, за които тя си нямаше понятие. До залез слънце вече бе изморена и нямаше желание да приказва. Скоро след настъпването на мрака напусна събралите се около огъня в средата на пещерата и отиде да си легне. Вълчо тръгна с нея, а Джондалар малко след това, оставяйки Пещерата да гъмжи от разговори и предположения в отсъствието им.
В мястото за спане, отредено им в церемониалното и спално помещение на Лозадуна, те се приготвиха набързо за следващия ден и след това пропълзяха в кожените завивки. Джондалар я докосна, правейки началното предложение, което Айла приемаше като „сигнал“, но тя беше нервна, а и той искаше да запази силите си. Човек никога не знае какво може да очаква от Празненството на Майката и Лозадуна им бе намекнал, че няма да е лошо, ако се въздържат и изчакат да свърши специалния ритуал, който са замислили в чест на Майката.
Беше говорил с Този, който служи на майката за загрижеността си по повод способността да даде деца на огнището си и дали Майката ще намери духа му приемлив за нов живот. Бяха решили да извършат индивидуален ритуал преди празненството, за да поискат помощта на Майката.
Айла не можа да заспи дълго след като чу дълбокото дишане на заспалия мъж, уморена, но неможеща самата тя да потъне в сън. Непрекъснато се обръщаше, опитвайки се да не събуди Джондалар. Сънят не идваше и мислите й се носеха в странни посоки, докато се мяташе между живи образи и колебливи сънища.
Поляната беше потънала в свежата зеленина на тучната пролетна растителност, оживена в различни нюанси от разцъфналите цветя. В далечината стръмната скална стена с цвят на слонова кост надупчена от пещери и нашарена от черни нишки, проточващи се нагоре и около обширна скална канара, блестеше на светлината, хвърляна от високото, чисто небе. Отразената слънчева светлина искреше в реката, течаща в основата и, на места съвсем до нея, след това завиваше встрани, но, общо взето, следваше очертанията на стената.