На средата на полето, простиращо се в равното, надалеч от реката, стоеше и я наблюдаваше мъж, мъж от Клана. След това той се обърна и тръгна към скалата, подпирайки се на тояга и влачейки крака си, по въпреки това вървеше бързо. Не каза нищо и не направи никакъв знак, но тя знаеше, че той иска да го последва. Тя побърза да го настигне и когато застанаха един пред друг, той я погледна с единственото си здраво око. То беше тъмнокафяво, сълзливо, пълно със състрадание и мощ. Позна наметалото от меча кожа, което покриваше пънчето от ръката, отрязана още, когато е бил момче. Баба му, призната лечителка, отрязала безполезния, парализиран крайник, гангренясал след осакатяването му от пещерна мечка. Креб беше загубил окото си по време на същата среща.
Наближиха каменната стена и тя забеляза някакво странно образувание близо до върха на надвисналата канара. Продълговат, малко плосък, огромен каменен блок във формата на колона, по-тъмен на цвят от меката основа на варовика, която го поддържаше, се беше наклонил от върха като че ли замръзнал точно когато е започнал да се смъква надолу. Каменният блок не само даваше чувството, че всеки момент ще падне, което я караше да се страхува, но и разбра, че в него има нещо важно; нещо, което тя трябваше да си спомни; нещо, което беше направила или би трябвало да направи, или да не направи.
Затвори очи, опитвайки се да си припомни. Видя тъмнина — дълбока, кадифена, тъмнина, така напълно лишена от светлина, каквато би могла да бъде единствено в дълбока планинска пещера. В далечината се появи мъничко петънце светлина и тя тръгна към нея, опипвайки пътя си по тесния коридор. Когато наближи, видя Креб и други мог-ъри и внезапно изпита силен страх. Не искаше този спомени бързо отвори очи.
Намери се на брега на малката рекичка, която се виеше покрай основата на стената. Погледна през водата и видя Креб да се влачи по пътеката към падащото скално образувание. Беше изостанала след него и не знаеше как да прекоси реката и да го настигне.
— Креб, съжалявам. Не исках да те последвам в пещерата — извика след него.
Той се обърна и нетърпеливо я повика с ръка.
— Побързай! — направи й знак да прекоси реката, която беше станала по-широка и дълбока и се беше напълнила с лед.
Ледът се увеличаваше, отдалечавайки го от нея.
— Почакай! Креб, не ме изоставяй тук! — изпищя тя.
Отвори очи и усети чувство на празнота и непонятен, силен страх. Видя стените на жилищното помещение, покрити с кожи, червеникавия отблясък от огнището и неясния силует на мъжа до нея. Протегна ръка и се хвана за него.
— Трябва да побързаме, Джондалар! Трябва незабавно да напуснем това място.
— Ще го напуснем — обеща той. — Веднага след като стане възможно. Но утре е Празненството на Майката, а и трябва да решим дали е необходимо да пресичаме леда.
— Лед! Трябва да пресечем река от лед!
— Да, зная — хвана ръката й и се опита да я успокои. — Но трябва да измислим как да я пресечем с конете и Вълчо. Ще ни е необходима храна и начин за намиране вода за всички ни. Ледът там е дълбоко замръзнал.
— Креб каза да побързаме. Трябва да тръгваме.
— Веднага след като стане възможно, Айла. Обещавам ти, веднага след като стане възможно — каза той. Тревогата й се предаде и на него. Те наистина трябваше да тръгват и незабавно да пресекат глетчера, но не можеха да го направят преди Празненството на Майката.
Въпреки че не успяваше да затопли много мразовития въздух, късното следобедно слънце струеше през клоните на дърветата, които прекършваха искрящите лъчи, но не спираха ослепителната светлина от запад. На изток покритите с лед планински върхове, отразяващи блясъка на кълбото, което бавно потъваше в страховити облаци, обагрени в бледорозова жарава, излъчвана сякаш от леда. Светлината скоро щеше да изчезне, но Джондалар и Айла продължаваха да стоят на поляната пред пещерата и той наблюдаваше в очакване заедно с всички останали.
Айла пое дълбоко дъх, задържа го и се прицели внимателно. Прехвърли двата камъка в ръката си, постави единия в гнездото на прашката, завъртя я около себе си и хвърли, отпускайки единия й край. След това започвайки от другия край, който продължаваше да държи, прекара прашката през ръката си, за да хване свободния, пусна втория камък в чашката, завъртя и хвърли отново. Двата камъка полетяха един след друг по-бързо, отколкото някой от зрителите би могъл да си представи.