След края на този общ призив пещерата потъна в абсолютна тишина. Проплака бебе и това им се стори напълно на място.
Лозадуна отстъпи и като че ли изчезна сред сенките. Тогава се изправи Соландия, вдигна една кошница, оставена близо до Церемониалното Огнище, и от нея изсипа пепел и пръст върху пламъците в кръглото огнище, угасявайки ги и потапяйки всичко наоколо в тъмнина. Дочуха се няколко изненадани „Оооо“ и „Аааа“ и хората се придвижиха напред в очакване. Единствената светлина идваше от малката лампа с мазнина, която гореше в нишата и увеличаваше танцуващите сенки от фигурата на Майката, докато на хората започна да им се струва, че са изпълнили цялото пространство. Въпреки че огънят никога преди не беше угасяван по този начин, ефектът не се беше загубил за Лозадуна.
Гостите и хората, които живееха при Церемониалното Огнище, се бяха упражнявали преди това и сега всеки знаеше какво да направи. Когато всички утихнаха, Айла влезе в затъмненото място и се насочи към друго огнище. Беше решено, че възможностите на кремъка ще бъдат изтъкнати по най-добър начин и с най-драматичен ефект, ако тя запали нов огън в студеното огнище след угасването на Церемониалния огън. До второто огнище бяха поставили бързо възпламеняваща се прахан от сушен мъх, подпалки и няколко по-големи дървени цепеници за горене. След това трябваше да се добавят кафяви въглища, за да поддържат огъня.
Докато се упражняваха, бяха открили, че вятърът помага да се разгорят искрите, особено течението, което се втурваше при отваряне на вратата от кожи на Церемониалното пространство, и Джондалар бе застанал до нея. Айла коленичи, държейки железния пирит в една ръка и парче кремък в другата, удари ги едно в друго и изскочилата искра можа ясно да се види в тъмнината. Тя ги удари още веднъж, държейки ги под малко по-друг ъгъл, така че искрата да падне върху праханта.
Това беше сигналът за Джондалар, който отвори входната врата. Студеният ветрец нахлу вътре и жената, коленичила близо до искрата, тлееща в изсушения мъх, започна леко да духа. Внезапно изскочи пламък и обгърна праханта, изтръгвайки възгласи на изненада и възбуда. След това бяха добавени подпалки. Пламъкът в затъмненото място грееше с червеникав блясък, осветявайки лицата на всички и им изглеждаше по-голям, отколкото беше в действителност.
Хората започнаха да приказват бързо и възбудено, изпълнени с учудване, и това намали напрежението, което Айла беше предизвикала, държейки ги в неизвестност. Огънят изведнъж лумна и тя долови някои от разговорите.
— Как го направи?
— Как може някой да запали огън толкова бързо?
От първия огън в Церемониалното Огнище беше подпален втори и тогава Този, който служи на Майката се изправи между пламъците на двата и заговори:
— Повечето хора, които не са виждали, не вярват, че камъните горят, освен, ако не им покажем, но горящите камъни са Дарът на Великата майка земя за лозадунаите. Нашите гости също са получили дар — огниво — камък, който дава искра, когато бъде ударен с парче кремък. Двамата пожелаха да ни дадат парче от огнивото не само да го ползваме, а и да се научим да го разпознаваме, когато го видим. В замяна те искат достатъчно храна и други провизии, които да им позволят да прекосят глетчера.
— Вече съм го обещал — заяви Ладуни. — Джондалар има право на „искане за в бъдеще“ от мен и това е, което той пожела — не че искането е голямо. Ние винаги бихме им дали храна и провизии.
Възгласи на съгласие избухнаха сред събралите се при тези думи.
Младият мъж знаеше, че лозадунаите биха им дали храна, както Айла и той биха дали кремък на Пещерата, но не искаше да ги кара да започнат по-късно да съжаляват, че са дали провизии, които не биха им стигнали, ако пролетта закъснее. Искаше да им даде чувството, че са направили добра сделка, а и още нещо и се изправи.
— Ние дадохме кремък на Лозадуна, за да бъде използван от всички — каза той, — но в искането ми има повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Ние искаме храна не само за себе си. Не пътуваме сами. Придружават ни два коня и вълк и ние се нуждаем от помощ, за да ги преведем през леда. Ще ни трябва храна за нас, за тях и което е по-важно, ще ни трябва вода. Ако бяхме само двамата, щяхме да носим една торба със сняг или лед до тялото под туниките си, за да се стопи достатъчно вода за нас и може би за Вълчо, но конете пият много. По този начин няма да можем да топим достатъчно, за да стигне и за тях. Ще ви кажа истината — трябва да намерим начин да носим или да топим достатъчно вода, с която да можем да прекосим глетчера.
Пещерата се изпълни с хор от гласове, които даваха предложения и идеи, но Ладуни ги накара да замълчат.