— Нека да помислим и да се съберем утре с предложения. Тази нощ е Празненството.
Джондалар и Айла бяха внесли вече възхитителна възбуда и загадъчност, оживяващи монотонните зимни месеци на Пещерата и предоставящи им материал за истории, които да си разказват на Летните срещи. Ето че имаха кремък за подарък и като извънредно възнаграждение — предизвикателството да разрешат уникален проблем, интересна практическа и умствена загадка. На пътешествениците охотно щеше да бъде предоставена помощ от все сърце.
Мадения беше дошла на Церемониалното огнище, за да види демонстрацията на кремъка, и Джондалар не можеше да не забележи, че не откъсва очи от него. Беше й се усмихнал няколко пъти, при което тя се бе изчервила и обърнала глава встрани. Той се приближи до нея, когато събралите се започнаха да се разотиват и напускат Церемониалното огнище.
— Здравей, Мадения. Какво мислиш за кремъка?
Усети притеглянето, което винаги изпитваше към свенливите млади жени преди Първия им обред и които не знаеха какво да очакват и малко се бояха, особено тези, които той беше призован да запознае с Дара на удоволствията. Винаги се бе радвал да им покаже Нейния дар по време на Първия им обред и се отнасяше с особено разбиране, което беше причина да бъде призоваван така често. Нейният страх беше лесно разбираем — това не беше неопределеният страх на повечето млади жени и за него щеше да бъде даже още по-голямо предизвикателство да я накара да опознае насладата, а не болката.
Джондалар я погледна с учудващо сините си очи и му се прииска да можеха да останат достатъчно дълго, за да вземат участие в летните ритуали на лозадунаите. Желаеше искрено да й помогне да превъзмогне страховете си и беше истински привлечен, което извади на показ цялата сила на чара му и чисто мъжкото обаяние. Тогава красивият и чувствен мъж в него й се усмихна и я остави почти без дъх.
Никога преди Мадения не беше изпитвала подобно чувство. Цялото й същество се стопли и тя трябваше да се бори с трудно преодолимото желание да го докосне и да го накара да я докосне, но младата жена нямаше понятие какво да прави с такива чувства. Опита се да се усмихне, след това в смущението си отвори широко очи и се задъха от смелостта си. Обърна се и почти изтича до жилищното си място. Майка й я видя да напуска и тръгна след нея. Джондалар и преди беше виждал реакцията на Мадения. Не беше необичайно за една стеснителна млада жена да му отвърне по този начин и това я правеше само още по-желана.
— Какво направи на това бедно дете, Джондалар?
Той погледна жената, която го бе заговорила, и й се усмихна.
— Защо ли питам? Спомням си, че едно време този поглед едва не подчини и мен. Но брат ти също имаше своя чар.
— И те остави ощастливена — каза Джондалар. — Изглеждаш добре, Филония. Щастлива.
— Да. Тонолан действително остави частица от духа си при мен и аз съм щастлива. Ти също изглеждаш щастлив. Къде срещна Айла?
— Това е дълга история, но тя спаси живота ми. За Тонолан беше твърде късно.
— Чух, че го е убил пещерен лъв. Съжалявам.
Той кимна с глава и затвори очи от болката, която изпита при спомена за случилото се.
— Майко? — повика я някакво момиче. Беше Тонолия, хванала за ръка най-възрастната дъщеря на Соландия. — Мога ли да се нахраня при огнището на Салия и да си поиграя с вълка? Знаеш ли, той обича деца.
Жената уплашено погледна Джондалар.
— Вълчо няма да я нарани. Той наистина обича деца. Попитай Соландия. Той забавлява бебето й — успокои я той. — Вълчо е отраснал с деца. Айла го е обучила и ти си права в това отношение. Тя е забележителна жена, особено в отношението си към животните.
— Мисля, че всичко е наред, Тонолия. Не смятам, че този мъж може да допусне да направиш нещо, което ще ти причини болка. Той е брат на мъжа, чието име носиш.
В пещерата избухна спор. Те погледнаха да разберат какво се е случило, а двете момичета бързо се отдалечиха.
— Кога някой да се заеме с този…, този Чароли? Колко дълго трябва една майка да чака? — оплакваше се Вердения на Ладуни. — Може би трябва да свикаме Съвет на Майките, ако мъжете не могат да направят нещо. Аз съм сигурна, че Съветът ще разбере чувствата в майчинското сърце и незабавно ще издаде присъда.
Лозадуна се беше присъединил към Ладуни, за да му окаже подкрепата си. Свикването на Съвет на Майките обикновено беше последната мярка, към която прибягваха. Това можеше да има сериозни последствия и се правеше само когато не можеше да се намери друг път за разрешаване на някой проблем.
— Да не прибързваме, Вердения. Човекът, когото изпратихме при Томаси, би трябвало да се върне всеки момент. Ти, разбира се, можеш да изчакаш още малко. А и Мадения е значително по-добре. Не мислиш ли?