— О, да, разбира се.
Айла разгъна туниката, която Нези й беше направила, когато възнамеряваше да се свърже с Ранек. Беше с цвета на жълта охра, като косата й. В нея беше увита статуетка на кон и две идеално съответстващи едно на друго парчета кехлибар. Мадения просто не можеше да повярва, че Айла има два такива екзотично красиви и същевременно толкова различни един от друг тоалети, но си мълчеше, защото се опасяваше, че тя може да й подари и втория.
Айла се загледа замислено в него, като се опитваше да реши какво да го прави. Поклати глава. Не, не можеше да се раздели с него, това беше Бракосъчетателната й туника.
Ще я облече, когато се свърже с Джондалар. Тя носеше в себе си и нещо от Ранек. Взе статуетката на коня, изваяна от мамутски бивник и разсеяно я прегърна. И нея ще запази. Замисли се за Ранек, зачуди се как ли е сега той. Никой не я беше обичал повече от него и тя никога нямаше да го забрави. Можеше да се свърже и да бъде щастлива с него, ако не обичаше толкова много Джондалар.
Мадения се беше опитала да потисне любопитството си, но не издържа и попита:
— Какви са тези камъни?
— Наричат се кехлибар. Подари ми ги водачката на Лъвския бивак.
— А това ваяние на твоя кон ли е?
Айла и се усмихна.
— Да това е ваяние на Уини. Направи я за мен един мъж със смеещи се очи и кожа с цвета на Рейсър. Дори Джондалар каза, че не познава по-добър ваятел.
— Мъж с кафява кожа? — Попита Мадения с изумление.
Жената кисело се усмихна. Не можеше да й се сърди за това, че тя се съмнява.
— Да. Той е Мамутои и се казва Ранек. Първия път, когато го видях, просто не можех да откъсна очите си от него. Опасявам се, че е било много невъзпитано от мря страна. Казаха ми, че майка му е била черна като… парче въглен. Живяла е далеч на юг, оттатък едно огромно море. Един Мамутои, на име Уимез направил дълго Пътешествие. Събрал се с нея и нейният син се родил в неговото огнище. Тя умряла по пътя на връщане, затова той се върнал само с момчето. Отгледала го сестрата на мъжа.
Мадения леко потрепери от вълнение. Тя мислеше, че на юг има само планини, които продължават безкрай. Айла беше пътувала толкова далеч и знаеше толкова много. Може би някой ден тя ще направи Пътешествие като нея и ще срещне някой кафяв мъж, който ще й извае красив кон, и хора, които ще й подарят красиви дрехи, и ще открие коне, които ще й позволят да ги язди, и вълк, който обича децата, и мъж като Джондалар, който ще язди и ще направи дълго Пътешествие с нея. Тя започна да мечтае за големи пътешествия.
Досега не беше срещала друга като Айла. Тя боготвореше красивата жена, която водеше такъв вълнуващ живот, и се надяваше донякъде да стане като нея. Айла говореше със странен акцент, но това само допринасяше за нейната загадъчност, а нали и тя беше преживяла насилничество на мъж, когато е била младо момиче? Беше го преживяла, но разбираше как се чувства жена, която е изпитала такова нещо. Мадения беше започнала да се отърсва от ужаса на сполетялото я нещастие сред топлината, обичта и разбирането на хората около нея. Започна да си представя, че е зряла и мъдра и че говори на някакво младо момиче, което е било подложено на такова насилие, за да му помогне да го преодолее.
Докато бленуваше, видя Айла да взима един добре завързан вързоп. Жената го вдигна, но не го развърза, знаеше много добре какво има в него и нямаше никакво намерение да го оставя.
— Това какво е? — попита момичето, когато тя отдели вързопа настрани.
Жената пак го вдигна — тя не беше виждала вързопа известно време. Огледа се, за да се увери, че Джондалар го няма, и развърза възлите. Вътре имаше чисто бяла туника, украсена с хермелинови опашки. Мадения ахна.
— Бяла е като сняг! Никога досега не съм виждала толкова бяла кожа!
— Правенето на бяла кожа е тайна на Огнището на Жерава. Аз се научих на това от една стара жена, която пък го беше научила от своята майка — обясни й Айла. — Тя просто нямаше на кого да предаде знанията си, затова когато я помолих да ме научи, тя се съгласи.
— Ти ли си направила това?
— Да. За Джондалар, но той не знае за това. Ще му я дам, когато стигнем неговия дом, смятам да му бъде за Бракосъчетателната ни церемония.
Когато вдигна вързопа, от него изпадна по-малък пакет.
Мадения наистина се убеди, че е мъжка туника. С изключение на хермелиновите опашки, по нея нямаше никаква друга украса, никакви бродирани шарки или фигурки, никакви раковинки или мъниста, но те бяха излишни. Всякакви украшения само биха я загрозили. Белият цвят беше зашеметяващ с простотата и чистотата си.
Айла отвори по-малкия пакет. Вътре имаше странна фигурка на жена с изваяно лице. Да не беше чудото подир чудо, което се появяваше пред очите му, момичето щеше да се уплаши — дунаите никога нямаха лица. Но това някак си не важеше за тази.