За разлика от планинските ледници, замръзналите реки, пълзящи бавно надолу по планинските склонове, вечният лед върху заоблените възвишения — ледникът, който толкова интересуваше Джондалар, беше все още на запад от тях. Той представляваше платовиден ледник — една миниатюрна версия на огромната дебела покривка от лед, която се простираше над равнините от континента и продължаваше на север.
Тъй като продължиха по поречието на реката, те печелеха височина с всяка стъпка. Изкачваха се с тежко натоварените коне, като през повечето време ги водеха вместо да ги яздят. Айла беше особено загрижена за Уини, мъкнеща основната част от затоплените камъни, благодарение на които се надяваха да оцелеят при прекосяване на ледената повърхност.
Освен прътовете, които влачеше Уини, двата коня носеха тежки вързопи, въпреки че товарът на гърба на кобилата беше по-лек, за да компенсира плазовете, които теглеше. Товарът на Рейсър беше натрупан толкова високо върху гърба му, че беше труден за носене, но и денковете на гърбовете на мъжа и жената бяха значителни. Само вълкът беше освободен от допълнителни товари и Айла беше започнала да наблюдава неговите необременени движения, мислейки, че и той също би могъл да поеме своя дял от товара.
— Толкова усилия да носим камъни — отбеляза тя една сутрин, докато нарамваше денка си. — Някои хора биха си помислили, че е странно да влачим този тежък товар по планините.
— Много повече хора мислят, че е странно да пътуваме с два коня и вълк — отвърна Джондалар. — Но ако ще ги прекарваме през леда, ще трябва да изкачим камъните там горе. И има нещо, за което да се радваме.
— Какво е то?
— Колко лесно ще бъде, щом веднъж достигнем другата страна.
Горното течение на реката пресичаше северната граница на планинските вериги в посока юг. Разстоянието бе толкова огромно, че пътниците имаха малка представа за неговия изключителен размер. Лозадунаите живееха в една област точно на юг от реката, състояща се от по-заоблени, масивни варовикови планини и обширни територии от сравнително равнинни плата. Въпреки разрушителното действие на вятъра и водата през вековете ерозиралите възвишения бяха достатъчно величествени, за да носят тежестта на блестящите корони от лед през цялата година. Между реката и планините се разкриваше пейзаж от скрита растителност, наслояваща зона от пясъчници. Тя от своя страна беше покрита от тънка покривка зимен сняг, която размиваше очертанията на по-ниските граници на вечния лед, но синкавата светлина на ледника разкриваше неговата същност.
По на юг, блестейки на слънцето като огромни чирепи от счупен алабастър, се извисяваха величествените зъбери на централната зона. Пътешествениците продължаваха своето изкачване по високата западна верига. Пред себе си виждаха мрачна двойка назъбени върхове, извисени далече над останалите.
На север, оттатък реката, се издигаше стръмно древният кристален масив като хълмистата му повърхност понякога биваше надвишавана от скалисти зъбери и покривана от каменни полета с високи ливади помежду им. Гледайки напред, в посока запад, по-високите заоблени хълмове, някои, от които покрити с малки ледени корони, се простираха през замръзналата река, за да се съединят с леда на по-младо нагънатите хребети на южната верига.
Все по-рядко валеше сняг. Пътешествието им ги отвеждаше към най-студената част на континента — областта, намираща се между най-отдалеченото северно разширение на планинския ледник и най-южните подстъпи на обширните, простиращи се по континента ледени покривки. Дори и ветровитите степи, покрити с льос в източните равнини, не можеха да се сравнят със суровия студ на този район. Земята беше спасена от опустошението на замръзналите ледени покривки само благодарение на смекчаващото морско влияние на западния океан.
Високопланинският ледник, през които възнамеряваха да преминат, може да се бе увеличил и да бе направил невъзможен техния преход. Морските въздействия, които им позволиха да преминат на западните степи и тундри, задържаха напредването на ледниците към земята на Зеландониите, спестявайки й тежкия леден слой, който покриваше другите земи от същата географска ширина.
Джондалар и Айла се завърнаха лесно към своя маршрут, макар че на нея й се струваше, че са пътували цяла вечност. Тя копнееше да достигнат края на своето Пътешествие. Мислеше си за спокойната зима, прекарана в землянката на Лъвския бивак, докато едвам си проправяха път през монотонността на зимния пейзаж. Тя с удоволствие си припомняше и най-малките случки, забравяйки за тъгата, която беше помрачавала дните й през цялото време, докато си бе мислела, че Джондалар е престанал да я обича.