Областта беше повлияна както от континенталния изток, така и от морския запад, представени от необичайна смесица от животни и растения, които при други условия рядко съжителстваха. Малките пухкави животинчета бяха един пример, макар че през студения сезон мишките, съселчетата, плъховете, съселите и хамстерите се забелязваха трудно, освен когато случайно не попаднеха на хралупа, в която те бяха складирали зеленчукова храна за зимата.
По високите равнини и речните долини често съглеждаха дълговлакнести маймуни, обикновено в стада от сродени женски индивиди и един мъжки екземпляр, въпреки че през студения сезон групи от мъжки животни се събираха често заедно. Носорозите бяха неизменни самотници, с изключение на женските с по едно или две още неспособни да се грижат за себе си малки. През по-топлите сезони изобилстваха бизонът, зубърът и всички разновидности на сърната — от огромните елени до малката планинска сърна, но само северният елен оставаше и за през зимата. Дивата овца, дивата коза и ибексът бяха мигрирали по-надолу от своите високи летни обители и Джондалар никога не беше виждал толкова много мускусни бикове.
Изглеждаше да бе година, в която популацията на мускусния бик се намираше в своя апогей. Следващата година те вероятно щяха да намалеят до минимум, но междувременно пътешествениците откриха колко полезен е уредът за изхвърляне на копие. Когато биваха застрашени, мускусните бикове, особено войнствените мъжкари, образуваха здрава преграда от наведени ниско рога, обърнати с гръб към един кръг, за да защитят малките и някои женски индивиди. Това ги спасяваше от повечето хищници, но не и от уреда за изхвърляне на копие.
Без да се приближават до животните и да се излагат на опасност, Джондалар и Айла се прицелваха от безопасно разстояние. Това беше твърде лесно, въпреки че трябваше да бъдат точни и да хвърлят силно, за да бъдат сигурни, че копието ще проникне през дебелата четина.
При наличието на няколкото вида животни, измежду които можеха да избират, на тях не им липсваше храна и те доста пъти оставяха парчета месо за други месоядни хищници и лешояди. В този случай не ставаше дума за разточителство, а за потребност. Тяхната храна с високо съдържание на протеини, състояща се от крехко месо, не им бе достатъчна. Вътрешността на дървените кори и чайовете, приготвени от иглички и връхчета на дървета, предлагаха само ограничено облекчение.
Всеядните човешки същества можеха да преживяват при едно разнообразие на храната, като протеините бяха от съществено значение, но сами по себе си недостатъчни. Знаеше се за хора, умрели от протеинов глад, без наличието на поне един или друг от зеленчуковите продукти или мазнините. Пътешествайки в края на зимата почти без растителна храна, Джондалар и Айла се нуждаеха от мазнина, за да оцелеят, но сезонът привършваше и затова животните, които улавяха, бяха изразходвали повечето от своите собствени запаси. Пътешествениците избирателно взимаха месото и вътрешните органи, които съдържаха по-голямата част от мазнината, като оставяха постното или го даваха на Вълчо. Той сам си набавяше обилна храна от горите и равнините по пътя.
Животни от друг вид също обитаваха района и въпреки че те винаги ги забелязваха, нито Джондалар, нито Айла можеха да си наложат да ловят коне. Техните придружители се хранеха твърде добре с грубата суха трева, мъховете, лишеите и дори малките клонки и тънката кора.
Двамата пътуваха на запад, следвайки течението на реката и завивайки леко на север. Когато реката се изви в известна степен на югозапад, Джондалар знаеше, че бяха близо. Земята между древните северни високи плата и южните планини се издигаше нагоре към един див пейзаж, който се показваше в скалисти зъбери. Те отминаха мястото, където се съединяваха три потока, за да образуват видимото начало на Голямата майка река, след това пресякоха и продължиха по левия бряг на средното течение — Средната майка река. Това беше реката, за която Джондалар беше чул, че е истинската Майка река, макар че всяка една от трите би могла да бъде считана за такава.
Достигането на това, което всъщност представляваше началото на Великата река, не беше онова дълбоко преживяване, което Айла очакваше. Великата майка река не извираше от точно очертано място, както огромното вътрешно море, в което се вливаше. Нямаше ясно начало и дори границата на северната територия, считана за страната на плоскоглавците, беше несигурна, но Джондалар изпитваше чувството, че познава областта, в която се намираха. Той мислеше, че бяха близо до ръба на истинския ледник, въпреки че бяха вървели през заснежени места и беше трудно да се отгатне.