Беше само следобед, но те решиха да потърсят място за бивак и пресякоха през територията към десния бряг на горния приток. Решиха да спрат по-нататък — точно отвъд долината на един относително дълъг поток, който се присъединяваше откъм северната страна.
Когато Айла видя открита крайречна ивица чакъл, тя спря да избере няколко гладки заоблени камъка, които щяха да бъдат идеални за прашката й, и ги прибра в торбичката си. Мислеше, че ще може да отиде на лов за бяла яребица или бял заек по-късно този следобед, или може би на следващата сутрин.
Мислите им за краткия им престой при Лозадунаите бяха отстъпили място на безпокойството за ледника. Особено разтревожен бе Джондалар. Заради тежкия товар изминаваха пътя пеша. Това ги бе забавило и той се опасяваше, че краят на дългата зима ще настъпи твърде скоро. Пристигането на пролетта винаги беше непредсказуемо, но това беше година, в която той се надяваше тя да закъснее.
Натовариха конете и изградиха бивака си. Тъй като беше още рано, решиха да наловят пресен дивеч. Навлязоха в една рядка гора и попаднаха на следите на сърна, което озадачи и двамата и разтревожи Джондалар. Той се надяваше, че завръщащата се сърна не бе знак за това, че пролетта ще да последва скоро. Тя свирна на Вълчо и те продължиха през горите, вървейки един зад друг, като Джондалар беше начело. Жената го следваше, а Вълчо вървеше по петите й. Тя не искаше той да тича наоколо и да плаши плячката им.
Проследиха следата през откритите гори към една висока оголена скала, която им пречеше да виждат. Айла забеляза, че раменете на Джондалар се отпуснаха, той престана да върви дебнешком. Следите на сърната показваха, че се е носела с голяма бързина. Нещо очевидно я беше изплашило.
И двамата застинаха, като чуха тихото ръмжене на Вълчо. Той подушваше нещо. Айла беше сигурна, че е чула шум от боричкане от другата страна на дългата скала, която препречваше пътеката. Двамата с Джондалар се спогледаха, мъжът също беше чул шума. Запромъкваха се бавно напред, придвижвайки се по края на оголената скала. След това последваха викове, шум от нещо, което се приземи тежко, и почти едновременно с това ужасен вик.
Имаше нещо във вика, от което по гърба на Айла полазиха ледени тръпки. Това беше познат вик.
— Джондалар! Някой е в беда! — каза тя, втурвайки се покрай скалата.
— Почакай, Айла! Може да е опасно! — извика той, но вече беше твърде късно.
Сграбчвайки копието си, той изтича да я настигне.
Около голата скала неколцина млади мъже се бореха с някого на земята. Отправяха груби забележки към един мъж, който беше на колене, надвесен над някого, когото други двама се опитваха да удържат.
— Побързай, Дануси! Колко още помощ ти трябва? Тази се бори.
— Може би той се нуждае от помощ да я намери.
— Той просто не знае какво да прави с нея.
— Тогава дай на някой друг да опита.
Айла съзря руса коса и с чувство на отвращение осъзна, че държаха жена. Знаеше какво се опитват да направят с нея. Когато изтича към тях, бе обзета от друго прозрение. Това се дължеше може би на формата на крака или на ръката, или на гласа, но изведнъж тя разбра, че пред нея е жена от Клана. Тя беше потресена.
Вълчо ръмжеше, готов за атака, но наблюдаваше Айла и се въздържаше.
— Това трябва да е бандата на Чароли! — каза Джондалар, настигайки я.
Той сграбчи този, който беше най-отгоре за връхната му дреха и го изтръгна от жената. Тогава отстъпи встрани и свивайки юмрук го прасна в лицето. Мъжът падна на земята. Другите двама зяпнаха от изненада, пуснаха жената и се обърнаха, за да нападнат непознатия. Единия скочи на гърба му, докато другите го удряха с юмруци по лицето и гърдите. Големият мъж отхвърли единия от гърба си, посрещна силен удар в рамото си и се прицели с юмрук в корема на този, който стоеше пред него.
Когато двамата мъже тръгнаха след Джондалар, жената се обърна и отстъпи назад, за да се отдалечи и да изтича към другата група борещи се мъже. Докато единият от мъжете се превиваше от болка, Джондалар се обърна към другия. Айла забеляза, че първият се опитва да се изправи!
— Вълчо! Помогни на Джондалар! Хвани тези мъже! — каза тя, давайки му знак.
Големият вълк се впусна с желание в битката, докато Айла си сваляше вързопа, разхлабваше прашката около главата си и бъркаше в торбичката за камъни. Единият с тримата мъже беше повален отново и тя наблюдаваше другия, който с ужас издигна ръка, за да отстрани огромния вълк. Животното скочи на задните си крака, заби зъбите си в ръкава на дебелото зимно палто и отпра ръкава, докато Джондалар стовари силен юмрук върху челюстта на третия мъж.