Забелязвайки неговия предпазлив поглед, отправен към Вълчо, и отгатвайки страховете му, Айла реши да поднесе всички изненади наведнъж. Тя изсвири, ясен настойчив звук, наподобяващ повика на птица, но на птица, която никой никога не беше чувал. Всички я зяпнаха неспокойно, но когато нищо не се случи веднага, те си отдъхнаха. Не след дълго обаче чуха удари на копита и два послушни коня — една кобила и един необикновен кафяв жребец, се появиха и се запътиха право към жената.
„Какво странно нещо? Мъртъв ли съм или се намирам в страната на духовете?“ — помисли си човекът от Клана.
Конете, изглежда, изплашиха много повече младите мъже, отколкото хората от Клана. Въпреки че се опитаха да не го показват, те се страхуваха, защото знаеха, че някой ден ще бъдат разкрити и ще трябва да отговарят за стореното. Някои дори желаеха това да се случи по-скоро, преди нещата да са се влошили.
Дануси, този, който беше предмет на подигравки, защото имаше проблеми с покоряването на една жена, го беше споделил с двама от другите, на които мислеше, че може да се довери. Плоскоглавите жени бяха едно нещо, но това момиче, което викаше и се биеше. Дори да беше вълнуващо за момента — жените на този етап бяха винаги вълнуващи — след това той беше засрамен и уплашен от отмъщението на Дуна. Какво щеше да им стори тя?
И сега тук имаше жена, непозната, с едър русокос мъж — не се ли предполагаше, че Нейният любовник ще бъде по-едър и по-светъл от другите мъже? И един вълк! И коне, които пристигаха при нейното повикване. Никой не я беше виждал преди, но въпреки това тя знаеше кои бяха те. Говореше по особен начин, със сигурност идваше отдалеч, но знаеше техния език. Бяха ли казали откъде идва? Беше ли дунайка? Майка — дух в човешки образ? Дануси потръпна.
— Какво искате от нас? — попита Чароли. — Ние не ви безпокояхме. Просто се забавлявахме с няколко плоскоглавци. Какво лошо има малко да се позабавляваме с няколко животни?
Джондалар забеляза, че Айла полагаше големи усилия да не избухне.
— А Мадения? — попита той. — Тя също ли беше животно?
Те знаеха. Младите мъже се спогледаха, а после погледнаха към Чароли за помощ. Акцентът на мъжа не беше същият като нейния. Той беше от Зеландониите. Ако Зеландониите знаеха, те нямаше да могат да отидат там и да се скрият при необходимост, претендирайки, че са на пътешествие, както бяха запланували. Кой още знаеше? Имаше ли място, където можеха да отидат?
— Тези хора не са животни — възмутено извика Айла.
Джондалар я погледна учудено. Никога не я беше виждал толкова ядосана.
— Ако бяха животни, щяхте ли дори да се опитате да ги насилите? Насилвате ли вълци? Насилвате ли коне? Не, вие търсите жена, но нито една жена не ви желае. Това са единствените жени, които можете да намерите — каза тя. — Но тези хора не са животни! — Тя погледна към хората от Клана. — Вие сте животните! Вие сте хиени! Душещи около остатъците и миришещи на гнило, мирисът на вашата злина. Нараняващи хора, насилващи жени, грабещи това, което не е ваше. Ще ви кажа, че ако сега не се върнете, ще загубите всичко. Няма да имате семейство, Пещера, народ и никога няма да имате жена край огнището. Ще прекарвате живота си като хиени, винаги обирайки остатъците на другите, и ще бъдете принудени да крадете от своя собствен народ.
— Те знаят и за това също! — каза един от мъжете.
— Не казвай нищо! — предупреди го Чароли. — Те не знаят, само предполагат.
— Ние знаем — каза Джондалар. — Всички хора знаят. Той не владееше перфектно езика им, но говореше разбираемо.
— Това го казваш ти, но ние дори не те познаваме — отвърна Чароли. — Ти си непознат, дори не си Лозадунай. Ние няма да се върнем. Не се нуждаем от никого и имаме собствена Пещера.
— Затова ли сте принудени да крадете храна и насилвате жени? — попита Айла. — Пещера без жена до вашите огнища не е Пещера.
Мъжът отговори:
— Ние нямаме нужда да слушаме това. Ще вземем всичко, което искаме и когато го искаме — храна, жени. Никой не ни е спирал преди и никой няма да го направи сега. Хайде, нека се махаме оттук — каза той, обръщайки се да си върви.