— Чароли! — извика Джондалар след младия мъж, като го достигна с няколко крачки.
— Какво искаш?
— Имам да ти давам нещо — отвърна големият мъж.
След това без предупреждение той сви юмрука си и го заби в лицето му. Главата на Чароли се наклони назад и той загуби равновесие от зашеметяващия удар.
— Това е за Мадения! — каза Джондалар, гледайки към мъжа, проснат на земята.
После се обърна и се отдалечи. Айла погледна замаяния млад мъж. Тънка струйка кръв течеше от устните му, но тя дори не помръдна, за да му помогне. Двама от приятелите му сториха това. Тогава тя насочи вниманието си към бандата млади мъже, като се вглеждаше във всеки един от тях поотделно. Те представляваха жалка картина: несресани, мръсни, дрехите им бяха дрипави и кирливи. Изпитите им лица показваха, че гладуват. Нищо чудно, че крадяха храна. Те имаха нужда от помощта и подкрепата на семейството и приятелите в Пещерата. Може би свободният скитнически живот с бандата на Чароли беше започнал да губи своето очарование и те бяха готови да се завърнат.
— Те ви търсят — каза им тя. — Всички са съгласни, че вие отидохте твърде далеч, дори Томаси, който е роднина на Чароли. Ако се завърнете в Пещерата си и изтърпите това, което заслужавате, може би ще имате възможност да се присъедините отново към семействата си. Ако чакате, докато ви намерят, ще стане по-лошо за вас.
Затова ли бе тя тук? Беше ли дошла да ги предупреди, чудеше се Дануси, преди да бе станало твърде късно? Ако се завърнеха сами и се опитаха да се поправят, щяха ли техните Пещери да ги приемат отново?
Когато бандата на Чароли се оттегли, тя се приближи до двамата от Клана. Те бяха наблюдавали с изненада както разговора на Айла с мъжете, така и удара, който беше повалил другия мъж на земята. Хора от Клана никога не удряха други хора от Клана, но хората от Другите бяха странни. Те приличаха на мъже, но всъщност не постъпваха много като мъже и особено мъжът, който беше ударен. Всички от клана го познаваха и мъжът на земята трябваше да признае, че почувства особено задоволство да го види повален. Беше още по-доволен да види всичките да си тръгват.
Сега той желаеше и другите двама да си отидат. Техните действия бяха толкова неочаквани, че той се чувстваше неудобно. Просто искаше да се върне обратно при своя клан, макар да не знаеше как щеше да го направи със счупен крак. Следващият жест на Айла напълно изненада мъжа и жената. Дори Джондалар можа да забележи тяхното объркване. Тя грациозно се наведе, като кръстоса краката си пред мъжа и погледна скромно надолу към земята.
Джондалар също беше изненадан. Тя беше правила същото пред него понякога, обикновено, когато имаше да му казва нещо важно и биваше разстроена, защото не можеше да намери думи да се изрази, но сега за пръв път я виждаше да използва тази поза като жест на уважение. Тя искаше разрешение да го заговори, но големият мъж беше много изненадан да види Айла, която беше толкова способна и независима, да се обръща към този плоскоглавец, този мъж от Клана с такава почит. Веднъж се беше опитала да обясни на Джондалар, че това е акт на внимание, традиция, техният начин на изразяване, а не непременно позор, но той знаеше, че нито една жена от Зеландониите или някоя друга, която познаваше, някога би доближила някого, мъж или жена, по този начин.
Докато Айла седеше търпеливо, чакайки мъжа да потупа рамото й, тя дори не беше сигурна, дали езикът на тези хора от Клана беше същият като този на клана, който я беше отгледал. Разстоянието между тях беше огромно и тези хора изглеждаха по различен начин. Но тя беше забелязала прилики в езиците, на които говореха, макар че колкото по-далеч живееха народите един от друг, толкова по-малко си приличаха езиците им. Тя можеше само да се надява, че езикът на знаците на тези хора ще е същият като на нейния клан.
Тя считаше, че техният език на жестовете, подобно на много от техните познания и видове дейности, произтичаха от спомените им, расовите спомени, по подобие на инстинкта, с който всяко дете се ражда. Ако тези хора от Клана произхождаха от същите древни издънки, като тези, които беше познавала, езикът им трябваше да бъде поне подобен.
Докато чакаше неспокойно, започна да се чуди дали мъжът имаше някаква представа какво се опитва да направи. Тогава почувства неговото потупване по рамото си и пое дълбоко дъх. Беше минало доста дълго време, откакто не беше говорила с хора от Клана, не и откакто беше прокълната… Трябваше да забрави за това. Не трябваше да допусне тези хора да разберат, че тя бе мъртва, що се отнасяше до Клана. В противен случай те щяха да престанат да я забелязват, като че ли не съществуваше. Тя вдигна поглед към мъжа и те започнаха да се изучават.