— Лечителката спасяват живот. Тя би могла да предяви претенция за частица от духа на всеки, когото спаси; би могла да стане „притежателка“ на частици от всички в много къс срок. Така че когато стане лечителка, тя дава частица от духа си на Клана и в замяна получава частица от всеки член на Клана. По този начин независимо кого ще спаси, дългът е вече платен. Ето защо една лечителка има свой собствен статут. — Айла се замисли и добави; — Сега за пръв път съм доволна, че духовете на Клана не бяха взети обратно…
Джондалар понечи да заговори, но забеляза, че се е втренчила в празното пространство, и разбра, че тя се вглежда в себе си.
— … когато бях прокълната със смърт — продължи тя, — бях обезпокоена за дълго. След като Иза умря, Креб взе обратно всички духовни частици, така че да не отидат с нея в другия свят. Но когато Брод ме прокле, никой не ги взе от мен, въпреки че за Клана бях мъртва.
— Какво би се случило, ако те знаеха това? — попита Джондалар, кимвайки към двамата от Клана, които ги наблюдаваха.
— За тях повече няма да съществувам. Те няма да ме забелязват, няма да си позволят да ме забелязват. Може да стоя точно пред тях и да викам, без да ме чуват. Ще мислят, че съм лош дух, който се опитва да ги улови в капана на другия свят — отвърна Айла, затвори очи и потръпна от спомена.
— Но защо каза, че си доволна, че все още притежаваш частиците от духове — озадачи се Джондалар.
— Защото не мога да кажа едно, а да означава друго. Не мога да го лъжа. Той ще разбере. Но мога да се въздържа да го спомена. Не е необходимо да говоря за проклятието, въпреки че той ще усети, че премълчавам нещо, но мога да кажа, че съм лечителка на Клана, защото е вярно. Все още съм. Все още притежавам късчетата духове — намръщи се тя. — Но някой ден ще умра, Джондалар. Ако отида в другия свят с късчета от духовете на всички в Клана, какво ще се случи с тях?
— Не зная.
Тя вдигна рамене, отхвърляйки тази мисъл.
— Е, сега би трябвало да се безпокоя за този свят. Ако той ме приеме като лечителка на Клана, то не би трябвало да бъде толкова загрижен, че ще има дълг към мен. За него е достатъчно лошо да има роднинско задължение към някой от Другите, но още по-лошо е, ако този някой е жена и при това такава, която е използвала оръжие.
— Но ти си ловувала, когато си живяла с Клана — напомни й Джондалар.
— Това беше специално изключение и само защото преживях един лунен цикъл от смъртното проклятие, задето ловувах и използвах прашка. Брун даде разрешение за това, защото тотемът на Лъвската пещера ме покровителстваше. Той го прие като изпитание и аз мисля, че това му даде накрая основание да приеме жена с такъв силен тотем. Той беше този, който ми даде ловен талисман и ме нарече Жената, която ловува.
Айла докосна кожената торбичка, която винаги носеше около врата си й си спомни за първата простичка кесийка с шнур, която Иза беше направила за нея. Като нейна майка Иза беше поставила в нея парченце червена охра, когато Айла беше приета от Клана. Този амулет изобщо не приличаше на великолепната торбичка, която носеше сега и която й беше дадена на церемонията при приемането й от Мамутоите, но тя все още съдържаше специалните подаръци, включително и това първо парченце охра. Всички знаци, които нейният тотем й беше дал, бяха вътре: и изпръсканият в червено овал от върха на мамутски зъб, който беше ловният й талисман, и черният камък, малък отломък от черен манганов диоксид, който пазеше духовните късчета на Клана и който й бе даден, когато тя стана лечителка на клана на Брун.
— Джондалар, мисля, че ако поговориш с него, ще помогне. Той е объркан. Навиците му са съвсем традиционни, а се случиха твърде много необичайни неща. Ако вместо жена има един мъж, с когото да поговори, даже и някой от Другите, това може би освободи съзнанието му. Помниш ли жеста, с който един мъж поздравява друг?
Джондалар направи движение и Айла кимна. Тя знаеше, че му липсва изящност, но значението бе ясно.
— Засега не прави опит да поздравяваш жената. Това е израз на лош вкус и той може да го приеме като оскърбление. Не е обичайно или подходящо един мъж да заговори жена, без да има причина за това, а дори и тогава трябва да му бъде разрешено. При роднини формалностите са по-малко, а и близък приятел дори може да облекчи нуждите си, да сподели Удоволствията с нея, въпреки че се счита за учтиво, ако първо се поиска разрешението му.
— Да се поиска неговото разрешение, а не нейното? Защо жените позволяват да бъдат третирани, като че ли са по-незначителни от мъжете? — попита той.
— Те не разсъждават по този начин. Те знаят, че жените и мъжете са еднакво значими, но мъжете и жените на Клана са съвсем различни едни от други — опита се да му обясни тя.