— Не мисля, че трябва да се бърза. Ще им отнеме много време, докато вземат някакви решения. Промяната е трудна за тях — отвърна Айла.
— Какво ще кажеш за търговията с тях? Мислиш ли, че те ще имат желание за това?
— Смятам, че Гюбан ще го желае по-силно, отколкото повечето от тях. Той държи да научи повече за нас. Пролича си по нетърпението му да опита ходещите пръчки, макар и да не искаше да язди конете. Да си доведе такава необикновена жена от далечен клан, също показва, че в него има нещо. Рискувал е, макар и тя да е толкова красива.
— Мислиш ли, че е красива?
— А ти?
— Мога да разбера защо Гюбан я намира за такава.
— Предполагам, че зависи от мъжа.
— Да. И аз мисля, че ти си красива.
Айла се засмя и още веднъж го убеди в красотата си.
— Радвам се, че мислиш така.
— Вярно е. Знаеш го. Помниш ли с какво внимание беше обградена на Майчините фестивали? Не съм ли ти казвал досега колко съм щастлив, че избра мен? — попита той, усмихвайки се на спомена.
Тя се сети за нещо, което той беше казал на Гюбан.
— Е, аз ти принадлежа, нали? — попита и се усмихна. — Добре е, че не знаеш добре езика на Клана. Гюбан щеше да разбере, че не говориш истината, когато каза, че съм твоя съпруга.
— Не, нямаше. Ние може все още да не сме преминали Брачния обред, но в сърцето ми сме женени. Не беше лъжа.
Айла беше трогната.
— Аз чувствам същото — каза тя тихо, свела поглед надолу опитвайки се да прикрие чувствата си. — Още от долината.
Джондалар усети да го изпълва такъв силен прилив на любов, че му се стори, че ще се пръсне. Посегна към нея и я взе в ръце, чувствайки, че с тези няколко думи е преминал през Брачен ритуал. Нямаше никакво значение дали някога ще премине през такъв, който неговият народ ще признае. Щеше да свърши тази работа само за да удовлетвори Айла, но самият той не изпитваше нужда от това. Единственото, което искаше, беше да я заведе вкъщи невредима.
Внезапен порив на вятъра охлади Джондалар, отнасяйки прилива на топлина, който беше почувствал, и го остави със странно чувство на раздвоение. Стана, отдалечи се от топлината на малкия огън и пое дълбоко дъх. Мразовитият въздух го накара да се задъха. Сви се в кожената качулка, дръпна я плътно около лицето си и изчака топлината на тялото да сгрее поетия въздух. Последното нещо, което желаеше, беше топъл вятър, но знаеше, че такъв остър студ е изключително опасен.
Големият континентален глетчер на север от тях се разстилаше на юг като че ли се опитваше да обгърне красивите ледени планини в смазващата си, мразовита прегръдка. Намираха се в най-студената част на света, между искрящите планински чукари и необятния северен лед. Зимата беше в разгара си. Самият въздух беше изсушен от глетчерите, обиращи влагата и лакомо обсебващи всяка капка от нея, за да увеличат подпухналите си, смазващи основната скала туловища, трупащи резерви, за да устоят на убийствената за тях лятна жега.
В битката между ледниковия студ и топящата топлина над Великата майка земя силите се бяха изравнили, но преимуществото все още беше на страната на глетчера. Щеше да напредне още веднъж и да достигне най-отдалечената си точка, преди да бъде отблъснат обратно до полярните земи. И там щеше да чака своето време.
Продължиха да се изкачват по стръмнината и им се струваше, че студът се усилва с всяка крачка. Повишаващата се височина неумолимо ги водеше все по-близо до неизбежната им среща с леда. За конете ставаше все по-трудно да намират фураж. Изсъхналата трева близо до здравия лед на потока лежеше върху замръзналата земя. Слабият сняг представляваше твърди, сухи и жилещи зрънца, носени от вятъра.
Яздеха мълчаливо, но се разприказваха, след като направиха лагер и се притиснаха един към друг в палатката си.
— Косата на Йорга е красива — каза Айла, сгушила се в кожите.
— Да, красива е — потвърди Джондалар.
— Ще ми се Иза да можеше да я види или някой от клана на Брун. Те винаги са смятали моята коса за необикновена, въпреки че Иза винаги твърдеше, че това е най-хубавото в мен. По-рано беше светла като нейната, но сега потъмня.
— Обичам цвета на косата ти, Айла, и начина, по който пада на вълни, когато я разпуснеш — заяви той, докосвайки кичура, обгръщащ лицето й.
— Не знаех, че хора от Клана живеят толкова далеч от полуострова.
Тя мислеше за хората от Клана, както и той преди това.
— Все пак Гюбан е различен. Той изглежда… не зная, трудно е да се обясни. Веждите му са по-тежки, носът му е по-голям, лицето по-издадено. Всичко в него изглежда по-изразено от това, което е присъщо на Клана. Мисля дори че е по-мускулест, отколкото беше Брун. Освен това като че ли не забелязваше студа. Кожата му беше топла при допир дори когато лежеше на замръзналата земя. И сърцето му биеше по-бързо.