— Може би са свикнали със студа. Ладуни каза, че много от тях живеят на север оттук и там трудно се стопля, дори и през лятото.
— Може би си прав. Все пак те разсъждават като нас. Какво те накара да кажеш на Гюбан, че изплащаш кръвен дълг към Клана? Това беше най-добрият аргумент, който би могъл да изтъкнеш.
— Не съм сигурен. Но е вярно. Аз наистина дължа живота си на Клана. Ако не бяха те приели, ти нямаше да си жива, нито пък аз.
— Не би могъл да намериш също така и по-добър знак от зъба на пещерна мечка, който му даде. Много бързо схвана начина им на мислене, Джондалар.
— Навиците им не са много по-различни от нашите. Зеландониите също държат на задълженията си. Всяко неизплатено задължение може да даде власт на този, комуто го дължиш, върху частица от духа ти, когато отидеш в другия свят. Чувал съм, че няколко от Тези, които служат на Майката се опитват, да попречат на хората да изплатят дълговете си, така че да могат да властват над духовете им, но вероятно това е само слух.
— Гюбан вярва, че неговият дух и твоят сега са преплетени в този и в другия свят. Частица от твоя дух винаги ще бъде с него, както и частица от неговия винаги ще бъде с теб. Ето защо беше толкова загрижен. Той загуби частицата си, когато спаси живота му, но ти му върна друга, така че сега няма празнина.
— Аз не бях единственият, който спаси живота му. Ти направи също толкова, колкото и аз, даже и повече.
— Но аз съм жена, а жена от Клана не е същото като мъж от Клана. Размяната не е равностойна, защото никой не може да направи това, което е по силите на другия. Те нямат памет за тези неща.
— Но ти намести крака и го оправи, така че да може да се върне.
— Щеше да успее да се върне, не се тревожех за това. Беше ме страх, че кракът няма да зарасне правилно. В такъв случай той нямаше да може да ловува.
— Толкова ли е лошо да не можеш да ловуваш? Не би ли могъл да върши нещо друго? Както тези Сармунайски момчета?
— Положението на един мъж от Клана зависи от способността му да ловува и това е по-ценно за него от живота му. Гюбан носи отговорности. В огнището си има две жени. Първата има две дъщери, а Йорга е бременна: Обещал е да се грижи за всички тях.
— А ако не може? — попита Джондалар. — Какво ще стане с тях?
— Няма да умрат от глад, защото кланът му ще се погрижи за тях, но начинът им на живот, храната и дрехите, уважението, което им се оказва, всичко това зависи от неговото положение. Той ще загуби Йорга. Тя е млада и красива и всеки друг ще бъде щастлив да я вземе. Ако роди сина, който Гюбан винаги е искал, ще го вземе със себе си.
— Какво ще стане, когато той остарее твърде много, за да ловува?
— Старците се отказват от лова бавно и с достойнство. Отиват да живеят при синовете на своите съпруги или дъщерите им, ако те продължават да живеят в същия клан. По този начин не тежат на целия клан. Зоуг разви умението си в лова с прашка, така че все още може да е полезен; дори съветите на Дорв са все още ценени, въпреки че почти не вижда. Но Гюбан е в разцвета на силите си и е вожд. Загубата на всичко това наведнъж ще го обезсърчи.
Джондалар кимна.
— Мисля, че разбирам. Аз няма да се обезпокоя чак полкова, ако не мога да ловувам. Но въпреки това ще се чувствам ужасно, ако нещо се случи и не мога да обработвам кремък. — Направи пауза, за да помисли, и продължи: — Ти направи много за него, Айла. Дори жените от Клана да са различни, не би ли трябвало това да има някакво значение? Не би ли трябвало поне да е признателен?
— Гюбан изрази благодарността си към мен, Джондалар, но го направи съвсем неуловимо, както и трябваше да бъде.
— Наистина трябва да е било неуловимо. Аз не го забелязах.
— Разговаряше направо с мен, не чрез тебе и се вслуша в съвета ми. Позволи на своята съпруга да говори с теб, което ме направи равна с нея, и тъй като неговото положение е високо, то и нейното е същото. За теб си създаде много добро мнение, знаеш ли? Направи ти комплимент.
— Така ли?
— Намери сечивата ти за много добре изработени и се възхити на умението ти. Ако не беше, нямаше да приеме, ходещите пръчки или знака ти.
— Какво друго можеше да направи? Аз приех зъба от него. Мислех, че е странен дар, но разбрах значението му. Щях да приема знака му независимо какъв е.
— Ако го беше намерил за неподходящ, щеше да откаже, но този знак беше повече от дар. Той пое сериозно задължение. Ако не те уважаваше, нямаше да приеме частица от духа ти в замяна на своя, която му е много скъпа. По-скоро би останал с празнота, отколкото да приеме частица от дух без стойност за него.