— Права си. Тези хора от Клана са пълни с изненади. Не съм сигурен, че някога ще успея да ги разбера — заяви Джондалар.
— Мислиш ли, че Другите са много по-различни? Аз все още се затруднявам да разбера отношенията им — отвърна Айла, — но те са по-толерантни. Твоите хора по-често се посещават, пътуват повече от Клана и са по-свикнали с непознати. Сигурна съм, че съм правила грешки, но мисля, че твоите хора са ги пренебрегнали, защото съм гост, и са схванали, че обичаите на моя народ са различни.
— Айла, моите хора са и твои — каза той нежно.
Тя го погледна и изрече:
— Надявам се, Джондалар. Надявам се.
Смърчовете и елите започнаха да оредяват и да се израждат с увеличаване на височината. Въпреки че пътешествениците можеха да виждат през растителността, пътят им покрай реката ги преведе близо до оголени скали и през дълбоки долини, които не им позволяваха да видят околните височини. При един завой на реката планинският поток скачаше в Средната майка, която също идваше откъм възвишенията. Студеният, пронизващ въздух бе хванал и заледил падащите води, а силните и сухи ветрове бяха изваяли от тях странни и гротескни форми. Карикатури на живи същества, пленени от мраза, бяха застинали в намерението си да започнат безразсъден полет по течението на дългата река и очакваха нетърпеливо смяната на сезона и своето освобождение, които не бяха много далеч.
Мъжът и жената преведоха внимателно конете си през начупения лед, заобиколиха височината на замръзналия водопад и спряха като омагьосани пред гледката на масивния платовиден глетчер. Бяха го зървали и преди, но сега, подведени от зашеметяващата му прелест, им се струваше достатъчно близък, за да го докоснат. Величественият необятен леден колос с почти хоризонтално било беше значително по-далеч, отколкото изглеждаше.
Замръзналият поток до тях беше неподвижен, но очите им проследиха маршрута му, който се виеше и се гънеше, преди да изчезне. Появяваше се отново по-нататък заедно с няколко други тесни потока, раздалечени на неравномерни разстояния и извиращи от глетчера като шепа сребристи панделки, украсяващи масивния леден калпак. Далечни планини и по-близки хребети очертаваха платото със скалистите си, назъбени и замръзнали върхове. Ледът изглеждаше така ослепително бял, че само отразяваше яркия, дълбок цвят на небето.
Двата високи близнака на юг, които за кратко ги бяха придружавали в скорошното им пътуване, отдавна се бяха загубили от поглед. Един нов, висок връх, който се бе появил на запад, отстъпваше на изток и върховете на южната верига, проследили пътя им, все още показваха искрящите си корони.
На север се извисяваха смесени върхове от още по-древни скали, но масивът, който оформяше северните граници на речната долина, бе изостанал при завоя, където реката се връщаше от най-северната си точка, преди мястото им на среща с хората от Клана. Реката се бе приближила до новите планини от варовик, приети от тях като северна граница на пътя им нагоре към началото на реката.
Растителността продължаваше да се променя. Смърчовете и сребърните ели отстъпваха на лиственици и борове, растящи върху тънката кисела почва, покриваща непропускливата основна скала, но това не бяха величествените стражи от низините. Двамата бяха достигнали едно място от планинска тайга с осакатени вечнозелени дървета, чиито корони бяха покрити с плътен сняг и лед, споени към клоните през по-голямата част от годината. Макар и съвсем гъсти на места, всеки клон дръзнал да изпъкне над останалите, бързо биваше окастрян от вятъра и мраза, които свеждаха върховете на всички дървета до едно общо ниво.
Дребните животинки се движеха свободно по утъпканите от тях пътечки под дърветата, докато по-едрият дивеч си пробиваше път главно със сила. Джондалар реши да се отдалечат от безименния малък поток, който следваха — един от многото, които накрая оформяха началото на голяма река — и да тръгнат по дивечовата пътека през гъстака от дребна иглолистна растителност.
С наближаването на надморската височина, до която можеха да растат дървета, гъсталакът оредяваше и те видяха район напълно лишен от изправени стебла. Но животът е жилав. Нискорастящи храсти и треви вирееха върху обширните торфени полета, покрити на места с одеяло от сняг.
Подобни, но много по-обширни райони съществуваха в низините на северните континенти. В закътаните им и по-ниски места се бяха съхранили широколистни дървета, граничещи на север с по-издръжливите, вечнозелени гори. Далеч на север, ако изобщо съществуваха, те обикновено бяха изродени и дребни. Обширните глетчери бяха превърнали високите ливади, обграждащи вечния лед на планините, в необятни степи и тундри, където оцеляваха единствено тези растения, които успяваха да завършат жизнения си цикъл.