Над тази линия на съществуване растяха голямо количество издръжливи растения, приспособили се към суровите условия на околната среда. Айла, движеща се пред другаря си, забеляза тези промени с интерес и пожела да има повече време, за да наблюдава промените. Планините в района, където бе израсла, се намираха далеч на юг и растителността там беше различна поради затоплящото въздействие на вътрешното море. Растенията, които съществуваха във височините на заледените, безводни райони, я очароваха.
Величествени върби, украсяващи почти всяка река, поток или ручей, растяха като ниски храсталаци, а високите и яки брези и борове се превръщаха в изтощени дървесни израстъци, пълзящи по земята. Сини и червени боровинки се разстилаха като дебел килим, висок едва десет сантиметра. Тя се зачуди дали като боровинките, растящи по северния глетчер, тези също раждат едри и сладки плодове. Въпреки че голите скелети на изсъхналите клони говореха за много растения, тя не винаги успяваше да различи вида, да разбере как познатите растения можеха да бъдат различни и се опитваше да си представи как изглеждат високопланинските ливади през по-топлите сезони.
Пътувайки в пустошта на зимата, двамата не можеха да си представят пролетната и лятната красота на планините. Нямаше ги дивите рози или рододендроните, оцветяващи пейзажа с розовите си цветове; нямаше минзухари или инемони, или прекрасни сини тинтяви, или жълти нарциси, които да дръзнат да предизвикат суровия вятър; игликите и виолетките нямаше да разцъфнат в многоцветно великолепие до първото пролетно затопляне. Нямаше ги камбанките, сините камбанки, билките, кръстовчетата, маргаритите, лилиите, потайничетата, карамфилите, вълчето биле и прелестните малки еделвайси, които да намалят тъжната, студена монотонност на замръзналите зимни полета.
Друга, още по-величествена гледка се изпречваше пред погледите им. Ослепителна крепост от искрящ лед стоеше на пътя им. Тя сияеше на слънцето като великолепен, много странен диамант. Белите кристали грееха с яркосини сенки, които криеха недостатъците му — пукнатини, тунели, пещери и „джобове“, които набраздяваха гигантския скъпоценен камък.
Бяха достигнали глетчера.
Наближиха износената снага на древната планина, която поддържаше плосковърхата ледена корона, и не бяха сигурни дали тесният планински поток продължаваше да бъде все същата река, която им беше спътница от дълго време. Тъничката ледена следа беше почти неразличима между многото замръзнали ручеи, очакващи пролетта да освободи водите и те да заподскачат надолу по кристалните скали на високото плато.
Великата майка река, която бяха следвали по пътя си от широката й делта, където се вливаше във вътрешното море, големият воден път, който бе напътствал стъпките им през по-голямата част от трудното им пътешествие, си беше отишла. Дори скованият от лед намек за необуздан малък поток щеше скоро да остане зад тях. На пътешествениците щеше да липсва успокояващата сигурност на реката, посочваща пътя им. Щяха да продължат пътешествието си, ръководени само от слънцето, звездите и знаците по пътя, които Джондалар се надяваше да е запомнил.
Растителността над високите ливади беше още по-оскъдна. Единствено мъховете, лишеите и някои други редки видове, характерни за скалите и сипеите, можеха да оцелеят в борбата за съществуване. Айла бе започнала да храни конете с част от сеното, което носеха със себе си. Без гъстата си, рошава козина и дебели кожи нито конете, нито вълкът щяха да оцелеят. Но природата се бе погрижила да ги приспособи към студа. Хората, лишени от собствена козина, се бяха пригодили сами. Вземаха кожите на убитите от тях животни, защото без тях нямаше да оцелеят. Без защитата на кожите и огъня предците им никога не биха тръгнали на север.
Дивите кози, алпийските антилопи и муфлоните се чувстваха у дома си из планинските ливади, включително и тези в по-безводните и сурови райони. Често се срещаха и на по-големи височини, макар и не толкова късно през сезона, но конете не живееха на такава надморска височина. Дори и по-равните склонове на масива не винаги насърчаваха вида им да се катери толкова нависоко, но Уини и Рейсър напредваха уверено.
С ниско наведени глави конете пристъпваха тежко по стръмнината в подножието на леда и пренасяха храната и кафяво-черните горящи камъни, които означаваха живот за всички тях. Хората водеха животните по необичайни за тях земи и се оглеждаха за разни места, където да опънат палатката и да построят лагера си.