— Направих ги, преди да тръгнем. Има и за теб. То е за очите ти. Понякога блясъкът от леда на глетчера е толкова ярък, че не виждаш друго освен белота — хората го наричат снежна слепота. Тя обикновено преминава бързо, но очите се зачервяват силно и се възпаляват. Това ще ги предпази. Хайде, постави ги — нареди Джондалар и добави, виждайки я, че не знае какво да ги прави: — ето, ще ти покажа.
Постави необикновените слънчеви щитове и ги завърза с ремъците зад главата си.
— Как виждаш? — попита Айла. Тя едва различаваше очите му зад продълговатите, хоризонтални прорези, но си сложи тези, които й даде. — Вижда се почти всичко! Трябва само да завъртиш глава, за да виждаш и настрана. — Беше изненадана, но се засмя. — Изглеждаш толкова смешен с тези големи, празни очи. Приличаш на някакъв странен дух… или бръмбар. Може би духът на бръмбар.
— Ти също си смешна — разсмя се той, — но тези очи на бръмбар могат да спасят живота ти. Трябва да виждаш къде стъпваш по леда.
— Много е хубаво, че имаме тези ботуши, подплатени с вълна от муфлон — отбеляза Айла, поставяйки ги на достъпно място, за да са й под ръка. — Даже и да се намокрят запазват краката топли.
— Може би ще сме благодарни, че имаме резервни, когато стъпим на леда — добави Джондалар.
— Когато живеех при Клана, имах навик да тъпча калъфите си за крака с шавар.
— Шавар?
— Да. Той запазва краката топли и съхне бързо.
— Това е полезно да се знае — каза той и взе един ботуш. — Обуй ботушите с подметки от мамутска кожа. Те са здрави и почти непромокаеми. Ледът понякога е остър, а те са достатъчно груби, за да не се пързаляш, особено при изкачване. Я да видим! Ще ни трябва тесла за къртене на лед — постави той сечивото върху купчинката, която приготвяше. — И въже. Също и добър и здрав канап. Ще ни трябва палатката, кожи за спане и храна, разбира се. Ще можем ли да оставим някои от готварските си прибори? Няма да ни трябват много на леда, а и ще можем да вземем ОТ Ланзадониите.
— Ще използваме суха храна. Няма да готвя. Реших да вземем голямото кожено гърне, окачено на рамка, което взехме от Соландия, за да топим в него лед за вода. Ще го слагаме направо върху огъня. Така ледът ще се топи по-бързо, а и няма да се налага да варим водата. Само да топим лед — каза Айла.
— Непременно вземи копие.
— Защо? По леда няма животни, нали?
— Не, но можеш да почукваш с него пред себе си, за да си сигурна, че ледът е здрав. Какво ще кажеш за тази мамутска кожа? Носим я с нас, откакто сме тръгнали, а дали наистина ни трябва? Тежка е.
— Кожата е добра, хубава и гъвкава, а и служи като водонепромокаемо покривало за пирогата. Ти каза, че върху леда вали сняг. — Не искаше тя да се раздели с кожата.
— Можем да използваме палатката като покривало.
— Вярно е, — замисли се тя. След това погледът й бе привлечен от друго. — Откъде взе тези факли?
— От Ладуни. Ще ставаме преди изгрев слънце и ще ни трябва светлина, докато опаковаме. Искам да стигнем върха на платото, преди слънцето да се вдигне много високо, докато всичко е все още дълбоко замръзнало — поясни Джондалар. — Дори и при този студ слънцето може да разтопи малко леда и да направи изкачването на върха още по-трудно.
Легнаха си рано, но Айла не можа да заспи. Беше нервна и възбудена. Намираха се пред глетчера, за който Джондалар бе говорил още от самото начало.
— Как, какво става? — стресна се тя.
— Няма нищо. Време е да ставаш — каза Джондалар, вдигнал факлата. Натика дръжката в чакъла, за да я закрепи, и й подаде чаша димящ чай. — Запалих огън. Заповядай малко чай.
Тя се усмихна доволно. Беше правила сутрешния му чай почти всеки ден по време на пътуването им и сега той изпитваше удоволствие от това, че един път е станал пръв и е направил чай за нея. В действителност изобщо не беше заспивал. Той също беше твърде нервен, твърде възбуден и твърде обезпокоен.
Вълчо наблюдаваше хората и очите му отразяваха светлината. Усещайки нещо необичайно, животното подскачаше наоколо. Конете също бяха неспокойни — пръхтяха, цвилеха и издишваха шумно облаци от пара. С помощта на горящите камъни Айла стопи лед на вода и ги нахрани със зърно. Даде на Вълчо една питка от сухата храна за из път на Лозадунаите. Двамата с Джондалар също изядоха по една. На светлината на факлата опаковаха палатката, кожите за спане и малкото си принадлежности. Оставиха няколко дреболии, един празен съд за зърно, няколко каменни сечива и в последния момент тя хвърли мамутската кожа върху кафявите въглища в пирогата.