Джондалар вдигна факлата, за да осветява пътя. Хвана юздата на Рейсър и тръгна, но светлината се разсейваше. Можеше да вижда само малък осветен кръг пред себе си, макар че държеше факлата високо. Луната беше почти пълна и той реши, че може да вижда пътя по-добре без нея. Накрая я хвърли и продължи в тъмното. Айла го последва. Очите им бързо привикнаха. Зад тях остана да догаря факлата, захвърлена на чакълестата земя.
На светлината на почти пълната луна чудовищният лед гореше с мистична и мимолетна светлина. Черното небе беше обсипано със звезди, а въздухът пукаше и пращеше от студа.
Колкото и да беше студен, въздухът като че ли ставаше все по-мразовит с приближаването им към огромната ледена стена, но Айла зъзнеше от ужас пред неизвестното. Джондалар наблюдаваше блестящите й очи и леко отворената уста, през която си поемаше дъх дълбоко и учестено.
Винаги се вълнуваше от възбудата й и дори сега почувства тръпка в слабините си. Тръсна глава с усилие. Сега нямаше време за това. Чакаше ги глетчерът.
Той извади от пакета си едно дълго въже.
— Ще трябва да се завържем заедно.
— И конете ли?
— Не. Ще можем да се издържим един друг, но ако конете се подхлъзнат, ще ни повлекат със себе си.
Беше загрижен преди всичко за Айла, колкото и неприятна да му бе мисълта, че могат да загубят Рейсър или Уини.
Тя се намръщи, но кимна утвърдително.
Шепнеха, защото потъналият в тишина лед ги караше да снижават гласовете си. Не искаха да безпокоят задрямалото му величие или да го предупредят за предстоящото си нахлуване.
Джондалар завърза единия край на въжето около кръста си, а другия около нея. Нави хлабавата част и прокара ръка през клупа, за да го носи на рамо. Всеки от тях хвана повода на коня си. Вълчо трябваше да се справя сам.
Преди да тръгнат, Джондалар изпита моментна паника. Какво си бе въобразявал? Какво изобщо го бе накарало да повярва, че може да преведе Айла и конете през глетчера? Трябваше да поемат по дългия, обиколен път. Макар и по-дълъг, беше по-сигурен. Поне щеше да е сигурен, че ще се справят. Прогони тези мисли от главата си и стъпи на леда.
В подножието на глетчера често се случваше да има разделяне на леда и земята, което оформяше подобно на пещера пространство под леда или надвиснала ледена стряха, достигаща до натрупания ледников чакъл. Надвисналата стряха в мястото, което Джондалар беше избрал за начало на изкачването им, се беше срутила и направила наклона по-полегат. Беше примесена с чакъл, който им осигуряваше по-сигурно стъпване. От срутения край започваше едно огромно натрупване на чакъл — морена, което водеше нагоре по ръба на леда като добре оформена пътека и не им се струваше твърде стръмно за тях или конете. Можеше и да им бъде трудно да прехвърлят върха, но преди да стигнат там, не можеха да знаят колко тежко ще се окаже в действителност.
Джондалар ги поведе по стръмнината и Рейсър се стъписа за момент. Въпреки че беше добре подреден, тежкият му товар все пак беше неудобен и промяната на наклона го беше разбъркала. Подхлъзна се, след това стъпи здраво и след кратко колебание младият жребец потегли. Дойде реда на Айла и Уини, теглеща плазовете. Но кобилата бе влачила тези прътове толкова дълго, по толкова разнообразен терен, че беше свикнала с тях и за разлика от Рейсър, който носеше товара върху гърба си, раздалечените пръти й придаваха устойчивост.
Вълчо се движеше най-отзад. Тялото му беше най-ниско до земята и лапите му го предпазваха от плъзгане. Но той усети опасността, застрашаваща спътниците му, и ги следваше отзад като че ли да защити гърба им от някаква невидима заплаха.
Назъбените и оголени ледени късове блестяха на ярката лунна светлина и огледалните повърхности на гладките им плоскости приличаха на застинали черни езера. Не беше трудно да се вижда морената, разливаща се надолу като бавно течаща река от пясък и скали, но нощната светлина замъгляваше очертанията и размерите на предметите и скриваше дребните подробности.
Джондалар наложи бавен и предпазлив ход, водейки внимателно коня си покрай препятствията. Айла беше по-загрижена да намери най-добрата пътека за коня, който водеше, отколкото за своята собствена сигурност. С нарастване на наклона тежкият товар на конете наруши равновесието им и те започнаха да пристъпват с усилие. Когато мъжът се опита да преведе Рейсър покрай едно стръмно възвишение близо до върха, едното копито на коня се плъзна, той изцвили и се дръпна назад.
— Хайде, Рейсър — подкани го той и опъна повода, като че ли искаше да го изтегли със сила. — Почти стигнахме. Можеш да се справиш.