Жребецът се напрегна, но копитата му се плъзгаха по коварния лед под тънката снежна покривка и Джондалар почувства, че поводът го дърпа назад. Разхлаби въжето и освободи главата на Рейсър, но и това не помогна и накрая съвсем отпусна повода. В багажа имаше неща, с които не искаше да се раздели, а и загубата на животното щеше да му причини силна болка, но се опасяваше, че жребецът няма да успее да се задържи.
Все пак копитата на коня намериха опора, Рейсър спря да се плъзга и без да бъде ограничаван от въжето, вдигна глава и скочи напред. Внезапно се намери над ръба, прескочи умело една тясна пукнатина в края на разлома и стъпи на равното. Докато потупваше нежно и хвалеше коня, Джондалар забеляза, че цветът на небето се бе променил от черен в наситено индигово синьо, просветляващо към хоризонта на изток.
Усети подръпване на въжето през рамото му. Сигурно Айла се е подхлъзнала, помисли той и го отпусна малко. Вероятно беше стигнала стръмнината. Внезапно почувства въжето да се изплъзва през ръката му, докато бе дръпнат силно. Вероятно е хванала повода на Уини, помисли отново той. Трябва да го пусне.
— Пусни го, Айла! Ще те повлече със себе си! — изкрещя сграбчи въжето с двете си ръце.
Тя или не беше чула, или не беше разбрала. Уини бе тръгнала по стръмнината, но копитата й не можеха да намерят опора и тя продължаваше да се пързаля назад. Айла държеше повода, като че ли можеше да задържи кобилата, и се пързаляше назад заедно с нея. Самият Джондалар беше изтеглен в опасна близост до ръба. Опитвайки се да намери нещо, което да го задържи, той сграбчи повода на Рейсър. Жребецът изцвили.
Плазовете бяха тези, които спряха пързалянето на Уини. Един от прътите попадна в пукнатина и издържа достатъчно дълго, за да позволи на кобилата да възстанови равновесието си. Копитата й се забиха в снежна преспа, като й придадоха устойчивост, и тя стъпи върху чакъл.
Мъжът усети как спъването на въжето отслабна и отпусна повода на Рейсър. Стъпи здраво в пукнатина в леда и нави въжето около кръста си.
— Отпусни малко — извика Айла, стискайки повода на Уини, която се опитваше да се оттласне напред.
Айла внезапно изникна над ръба и той я изтегли до себе си. След нея се появи Уини. Кобилата подскочи напред през пукнатината и краката й стъпиха на равния лед. Прътовете на плазовете щръкнаха във въздуха и пирогата легна върху ръба, който бяха преодолели. Утринното небе бе прорязано от розова ивица, очертаваща хоризонта, и Джондалар изпусна една тежка въздишка.
Неочаквано през ръба прелетя Вълчо и се втурна към Айла. Започна да подскача върху нея, но тя не се чувстваше много стабилна и му заповяда да престане. Той се отдръпна назад, погледна Джондалар и след това конете. Вдигна глава към небето, изскимтя няколко пъти и зави вълчата си песен високо и проточено.
Въпреки че бяха изкачили стръмния наклон и ледената покривка беше равна, все още не бяха стигнали върха на глетчера. Близо до ръба имаше пукнатини и начупени блокове от извисяващи се ледени натрупвания. Джондалар прекоси една снежна могила, която покриваше назъбената и разцепена грамада зад ръба й, и накрая краката му стъпиха върху равната повърхност на леденото плато. Рейсър го последва, събаряйки големи отломъци, които подскачаха и се търкаляха с трополене през ръба. Мъжът продължи да придържа въжето здраво около кръста си, докато Айла също извървя последните стъпки. Вълчо изтича пред Уини, която го последва.
Небето се бе превърнало в мимолетен и неповторим оттенък на синьото при зазоряване и на хоризонта сияеха искрящите лъчи на слънцето. Жената погледна надолу към стръмния склон и се запита как са могли да се справят. От удобното място на върха това изглеждаше невъзможно. Обърна се, за да продължи, и затаи дъх.
Изгряващото слънце надзърташе над източния ръб на платото с ослепителен взрив от светлина, който разкриваше невероятната гледка. На, запад пред тях се простираше ослепително бяла, неимоверно еднообразна равнина. Небето над нея беше нюанс на синия цвят, който тя не бе виждала никога преди това. Изглеждаше като да е погълнал отражението на червената зора и синьо-зеления полутон на глетчерния лед, но въпреки това си оставаше син. Но това синьо беше толкова прекрасно, че на нея и се струваше, че грее със собствена светлина, чийто цвят не се поддаваше на описание и се променяше към далечния югозападен хоризонт в мъгливо синьо-черно.
Когато слънцето се издигна на изток, избледнелият несъвършен кръг, блестял с такава брилянтна светлина, когато се бяха събудили преди зората, се закрепи над далечния западен ръб като неясен спомен за предишна слава. Нищо не нарушаваше неземната прелест на обширната пустиня от замръзнала вода — липсваха дървета, скали или някакво движение, които да развалят величието на девствената повърхност.