Глетчерите в планините на юг се бяха спуснали от високите им върхове, бяха запълнили долините им до нивото на високите планински проходи и се бяха разлели из тях. В периода на ранното им нарастване планинските глетчери бяха запълнили дълбоката пропаст на разломната линия, разделяща подножията на планината от древния масив. Ледът беше покрил планината, след това се беше разпрострял до старите ерозирали планини на северната верига. Беше се оттеглил по време на краткото затопляне, което вече свършваше, и се бе стопил в ниската разломна долина, давайки началото на голяма река и дълго, подприщено от морена езеро, но платовидният глетчер в планинската област, която пресичаха, оставаше замръзнал.
Не можаха да запалят огън направо върху леда и решиха да използват пирогата като основа на речните камъни, които бяха взели със себе си за тази цел. Но първо трябваше да изпразнят плавателния си съд от горящите камъни. Айла вдигна тежката мамутска кожа и й хрумна, че можеха да я използват със същия успех като основа за огъня си. Даже и да се опърлеше малко, нямаше да е от значение. Радваше се, че са решили да я вземат. Пиха по малко вода и се нахраниха.
Докато почиваха, слънцето се скри зад тежки облаци и преди отново да поемат пътя си, започна да вали сняг. Северният вятър виеше из ледения простор и върху обширната покривка на масива нямаше нищо, което да го спре. Задаваше се виелица.
ГЛАВА 42
Снегът и вятърът внезапно се усилиха. Блъсна ги студен въздух и ги тласна пред себе си.
— Мисля, че ще е по-добре да почакаме това да премине — изкрещя Джондалар, опитвайки се да надвие воя на вятъра.
Двамата започнаха да се мъчат да построят палатката си, а мразовитите пориви се опитваха да грабнат малкия им подслон, измъкваха колчетата от леда, а палатката се вееше и плющеше под напъна им. Бурният, напорист вятър заплашваше да откъсне кожата от ръцете на двете слаби живи същества, опитващи се да си пробият път през леда и осмелили се да застанат на пътя на свирепата снежна виелица, беснееща из равнинната пустош.
— Как ще задържиш палатката? — попита Айла. — Винаги ли е толкова лошо тук, на високото?
— Не си спомням преди да е духало толкова силно, но не съм изненадан.
Конете стояха кротко с наведени глави и се опитваха да издържат на бурята. Близо до тях Вълчо копаеше дупка за себе си.
— Може би трябва да накараме един от конете да застане до хлабавия край и да го задържи докато забием колчето — предложи тя.
Използваха конете едновременно и като колчета, и като опори за палатката. Преметнаха кожената палатка върху гърбовете на двата коня, след което Айла накара Уини да стъпи върху единия край, подгънат отдолу, надявайки се, че кобилата няма да мръдне и да го освободи. Хората се свиха един до друг с вълка под сгънатите им колене и седнаха почти под търбусите на конете върху другия край на палатката, подгънат под тях.
Стъмни се, преди внезапната вихрушка да утихне, и те трябваше да останат да лагеруват на същото място, но преди това построиха палатката както трябва. На сутринта Айла се озадачи от няколко тъмни петна близо до ръба на палатката, където бе стояла Уини.
На втория ден изминаха по-голямо разстояние, въпреки че трябваше да се катерят по струпани могили от натрошен лед и да си проправят път около няколко зеещи успоредни пукнатини. След обяд отново се изви буря, въпреки че вятърът не беше толкова силен и премина по-бързо, като им позволи да продължат пътешествието си до по-късно.
С наближаването на вечерта Айла забеляза, че Уини накуцва. Усети сърцето си да бие ускорено от страх. Когато погледна надолу, имаше червени петна върху леда. Повдигна крака на Уини и разгледа копитото. Беше срязано и кървеше.