— Джондалар, виж. Краката й са нарязани. От какво е станало?
Той погледна, а след това огледа и тези на Рейсър. Забеляза същите рани и се намръщи.
— Трябва да е от леда — каза той. — По-добре прегледай и Вълчо.
Възглавничките на вълчите лапи също бяха наранени, но не толкова, колкото копитата на конете.
— Какво ще правим? — попита Айла. — Те са осакатели или поне скоро ще станат.
— Никога не ми е идвало наум, че ледът може да бъде толкова остър, че да нареже краката им — каза мъжът. — Опитах се да предвидя всичко, но не помислих за това — самообвини се той.
— Копитата са корави, но не като камъни. По-скоро като ноктите на пръстите и лесно се нараняват. Джондалар, конете не могат да продължат. Съвсем ще окуцеят след някой ден и изобщо няма да могат да вървят. Трябва да им помогнем.
— Но какво можем да направим? — попита Джондалар.
— Аз все още нося торбата си с лекарства и мога да излекувам раните им.
— Но ние не можем да останем тук, докато това стане. А и веднага след като тръгнат ще се разранят отново. — Мъжът спря и затвори очи. Дори не искаше да си помисли, а камо ли да изрече това, което мислеше, но намираше само един изход от дилемата, — Айла, ще трябва да ги изоставим — каза с най-голямата нежност, на която бе способен.
— Да ги изоставим? Какво искаш да кажеш с това „да ги изоставим“? Откъде ще си намират вода? Или храна? Върху леда няма какво да пасат. Те ще умрат от глад или измръзване. Не можем да направим това — каза тя и лицето й изразяваше отчаяние. — Не можем да ги изоставим тук просто така! Не можем, Джондалар!
— Права си. Не можем да ги изоставим. Няма да е честно. Ще страдат твърде много…, но… имаме копия и копиехвъргачки… — промълви той.
— Не! Не! — изпищя Айла. — Няма да ти позволя.
— Ще бъде по-добре, отколкото да ги оставим да умрат тук бавно и да страдат. Коне и преди са били… убивани. Повечето хора го правят.
— Но тези не са като другите. Уини и Рейсър са ни приятели. Толкова много сме изтърпели заедно. Помагали са ни. Уини спаси живота ми. Не мога да я изоставя.
— И аз не искам да ги изоставяме — каза Джондалар, — но какво друго можем да направим? — Мисълта да убие жребеца, с който бяха пътували толкова дълго, беше непоносима за него и той разбираше чувствата на Айла към Уини.
— Ще се върнем. Трябва просто да се върнем. Ти казваше, че има и друг околен път.
— Пътувахме вече два дни по този лед и конете са почти осакатели. Можем да се опитаме да се върнем, Айла, но не мисля, че те ще се справят. — Той не беше сигурен дори и за Вълчо. Беше изпълнен с чувство за вина и угризения. — Съжалявам, Айла. Грешката е моя. Глупаво беше от моя страна да мисля, че ще можем да прекосим ледника с конете. Трябваше да хванем по-дългия околен път, но се страхувам, че вече е късно.
Айла видя сълзи в очите му. Не го беше виждала често да плаче. Въпреки че не беше необичайно за мъжете от Другите да плачат, в природата му беше да крие тези си чувства. Това по някакъв начин правеше любовта му към нея по-силна. Беше дал почти всичко от себе си единствено на нея и тя го обичаше за това, но не можеше да изостави Уини. Конят беше неин приятел, единственият приятел, който имаше в равнината, преди да се появи този мъж.
— Трябва да направим нещо, Джондалар! — изхълца тя.
— Но какво? — Той никога не се бе чувствал така опустошен, така разстроен от невъзможността да намери някакво решение.
— Ами, поне засега — избърса Айла замръзналите сълзи — ще се опитам да излекувам раните им. Това е, което мога да направя. — Тя извади чантата от видрова кожа. — Ще трябва да накладем достатъчно голям огън, за да кипнем вода, а не само да стопим лед.
Дръпна мамутската кожа от кафявите горящи камъни и я просна върху леда. Върху гъвкавата кожа забеляза няколко опърлени петна, които все пак не бяха успели да я повредят. Постави речните камъни на различни места, но близо до средата, като основа, върху която да запали огъня. Поне нямаше вече да се тревожат за съхраняването на горивото. Можеха да оставят по-голямата част от него.
Не говореше, просто не можеше, а и Джондалар нямаше какво да каже. Изглеждаше невероятно. Всичките им намерения, планове и приготовления, правени, за да прекосят този глетчер, да бъдат провалени от нещо, за което дори не бяха помислили. Айла се вторачи в малкия огън. Вълчо припълзя до нея и зави тихо, не от болка, а защото разбираше, че нещо не е наред. Тя отново прегледа лапите му. Не бяха много пострадали. Бе внимавал повече къде стъпва и старателно бе излизвал снега и леда, когато бяха спирали да почиват. Тя се страхуваше да помисли, че могат да загубят и него.
За известно време в съзнанието й не бе се появявала мисълта за Дърк — един спомен, студена болка, която никога нямаше да премине. Сега тя мислеше за него. Беше ли започнал вече да ловува с Клана? Беше ли се научил да използва прашка? Уба щеше да му е добра майка, щеше да се грижи за него, да му готви, да му шие топли зимни дрехи.