Айла потръпна при мисълта за студа и си припомни първите зимни дрехи, които Иза бе направила за нея. Бе обичала заешката шапка, подплатена отвътре с кожа. Зимните калъфи за крака също имаха кожа отвътре. Спомни си как припкаше наоколо в един нов чифт от тях и как простичко бяха направени. Бяха само едно парче кожа, събрано и завързано при коляното. След малко придобиваха формата на крака, въпреки че в началото ги чувстваше малко неудобни, но в това се състоеше и част от очарованието да имаш нови калъфи за крака.
Айла продължи да се взира в огъня, наблюдавайки как водата започва да къкри. Нещо я измъчваше. Нещо важно, беше сигурна в това. Нещо за…
Внезапно затаи дъх.
— Джондалар! О, Джондалар!
— Какво има, Айла? — Вълнението й се предаде и на него.
— Не става въпрос в какво сме сгрешили, а какво трябва да се направи — извика тя. — Току-що си спомних нещо!
— Не разбирам — стори му се, че тя започва да се държи странно. Зачуди се дали мисълта за загубата на двата коня не е била твърде много за нея. Тя дръпна тежката мамутска кожа изпод огъня, изтърсвайки един горещ въглен направо върху кожата.
— Дай ми един нож, Джондалар! Най-острия си нож!
— Моят нож? — попита той.
— Да, твоят нож. Ще направя ботуши за конете.
— Какво ще направиш?
— Ще направя ботуши за конете, а също и за Вълчо. От тази мамутска кожа.
— Как ще направиш конски ботуши?
— Ще изрежа кръг от мамутската кожа, след това ще прорежа дупки по краищата, в тях ще нанижа връв и ще я завържа около коленете на конете. Щом мамутската кожа може да предпазва нашите крака от леда, тя трябва да може да защитава и техните.
Джондалар размисли за момент, опитвайки се да си представи описаното от нея, и се усмихна.
— Айла! Мисля, че ще свърши работа. В името на Великата майка, мисля, че ще помогне! Каква чудесна идея! Как така го измисли?
— По този начин Иза правеше ботушите ми. Така хората от Клана правят калъфи за крака. Също и калъфи за ръце. Опитвам се да си спомня дали Губан и Йорга също носеха такива. Трудно е да се каже, защото не след дълго те придобиват формата на крака.
— Ще стигне ли тази кожа?
— Трябва да стигне. Докато огънят гори, ще успея да завърша лекарството за порязванията и може би ще успея да направя малко чай. Не сме пили от няколко дни и е възможно да не пием, докато слезем от леда. Ще трябва да пестим горивото, но мисля, че чаша горещ чай точно сега ще ни се отрази много добре.
— Права си — съгласи се мъжът, усмихвайки се отново.
Айла прегледа много внимателно всяко копито на двата коня, изглади всички неравности, намаза ги с лекарството си и завърза отгоре им конските ботуши от мамутска кожа. В началото конете се опитаха да отръскат странните калъфи от себе си, но те бяха здраво притегнати и животните бързо свикнаха с тях. След това жената взе комплекта калъфи, които беше приготвила за Вълчо, и му ги завърза. Той започна да ги дъвче и гризе, опитвайки се да се отърве от тях, но след малко също се примири. Огромните му вълчи лапи бяха в много по-добро състояние.
На следващата сутрин натовариха конете с малко по-лек багаж, защото бяха изгорили част от кафявите камъни, а и тежката мамутска кожа беше вече на краката им. Айла ги разтовари, когато спряха да почиват, и самата тя взе малко повече от товара. Но не можеше да носи повече от яките коне. Въпреки че не почиваха, с настъпването на нощта копитата и краката им бяха в много по-добро състояние. Вълчо изглеждаше съвсем добре, което беше голямо успокоение за Айла и Джондалар. Ботушите осигуряваха и едно неочаквано предимство — служеха като снегоходки и не позволяваха на едрите и тежки животни да затъват, където снегът беше дълбок.
Режимът им от първия ден се запази с малки изменения. Сутрин изминаваха повече път, защото следобедите донасяха сняг и вятър с променяща се сила. Понякога успяваха да повървят малко след преминаването на бурята, друг път трябваше да остават за през нощта там, където бяха спрели следобеда, а веднъж им се наложи да престоят и два дни, но вихрушките не бяха вече така свирепи както тази, с която се сблъскаха през първия ден.
Повърхността на глетчера не беше съвсем равна и гладка, каквато им се бе сторила на слънцето през първия ярък ден. Спъваха се през дълбоки преспи от мек, прахообразен сняг, натрупани високо от ограничените снежни бури. В други случаи прескачаха остри издадености, където вятърът беше измел повърхността или се смъкваха в плитки ровове, в чиито теснини хлътваха краката им. Неочаквани краткотрайни виелици се нахвърляха върху тях, а свирепите ветрове почти не преставаха и те изпитваха постоянна тревога да не попаднат в невидими пукнатини, свързани с нестабилни мостове или с надвиснали корнизи от сняг.