Заобикаляха отворени пукнатини, особено тези в близост до центъра на глетчера, където сухият въздух съдържаше толкова малко влага, че снегът не беше достатъчен, за да ги запълни. А мразовитият, непоносим, хапещ и проникващ до мозъка на костите студ не намаляваше. Дъхът им замръзваше по козината на качулките — капка вода замръзваше, преди да докосне земята. Лицата им, изложени на суровия вятър и яркото слънце, се обелиха и почерняха. Бялата смърт непрекъснато ги грозеше.
Напрежението започна да казва думата си. Реакциите им се забавиха, както и вземането на решения. Една яростна следобедна буря продължи и през нощта. На сутринта Джондалар трудно сдържаше нетърпението си да тръгнат веднага на път. Бяха загубили повече време, отколкото беше планирал. Водата се загря по-трудно на острия студ, а и запасите им от горящи камъни бяха на привършване.
Айла отново опаковаше багажа и започна да търси спалната си кожа. Не можеше да си спомни от колко дни бяха върху леда, но ако питаха нея, бяха твърде много.
— Побързай Айла! Какво се мотаеш? — сопна се Джондалар.
— Не мога да намеря предпазителите си за очи — отвърна тя.
— Казах ти да внимаваш да не ги загубиш. Да не искаш да ослепееш? — избухна той.
— Не, не искам да ослепея. Защо мислиш, че ги търся? — възрази тя.
Мъжът сграбчи кожената й завивка и я разтърси енергично. Дървените защитни очила се изръсиха на земята.
— Следващия път внимавай къде ги оставяш — изръмжа, — а сега да тръгваме.
Събраха и опаковаха набързо лагера си. Айла беше обидена и отказваше да разговаря с него. Той се приближи до нея, за да провери отново въжетата, както правеше винаги. Айла сграбчи повода на Уини и тръгна напред, отдалечавайки се с коня, преди той да успее да огледа пакетите.
— Не мислиш ли, че не зная как да натоваря един кон? Каза, че искаш да тръгваме. Защо губиш време?
— Само се опитвах да бъда внимателен — разсърди се Джондалар. „Тя дори не знае пътя. Да я видя какво ще направи, като се завърти в кръг. Тогава сама ще дойде и ще ме помоли да водя“ — помисли той и пое след нея.
Айла измръзна и се умори от изтощителния поход. Движеше се решително напред, без да обръща внимание на околността. „Щом като толкова много иска да бързаме, то ще бързаме — мислеше тя. — Ако някога стигнем края на този лед, надявам се никога повече да не видя глетчер.“
Вълчо нервно тичаше между Айла, движеща се напред, и следващия я Джондалар. Внезапната промяна на постовете им не му харесваше. Високият мъж бе водил винаги преди това. Вълкът изскочи пред жената, която се влачеше сляпо напред, забравила всичко друго освен сковаващия студ и изранените си крака. Животното спря внезапно пред нея и й препречи пътя.
Айла го заобиколи, повела кобилата. Вълкът отново я изпревари и спря пред нея. Жената не му обърна никакво внимание. Той се хвърли в краката й и тя го избута встрани. Отново изтича малко напред и седна виейки, за да привлече вниманието й. Тя се потътри покрай него и той се втурна назад към Джондалар, изправи се на задните си крака и зави, след това отскочи виейки на няколко стъпки към Айла и отново се върна към мъжа.
— Нещо не е ли наред, Вълчо? — попита той, забелязвайки накрая възбудата на животното.
Внезапно той чу ужасяващ звук — приглушено тупване. Главата му се стрелна по посоца на фонтана от лек сняг запълнил въздуха пред него.
— Не! О, не! — изкрещя Джондалар с болка и се хвърли напред. Снегът се успокои и откри самотен кон, стоящ на брега на зейнала пукнатина. Вълчо вдигна муцуна нагоре и зави протяжно и безнадеждно.
Джондалар се просна върху снега до ръба на пукнатината и погледна надолу.
— Айла! — извика той отчаяно. — Айла!
Стомахът му се сви. Знаеше, че е безнадеждно. Тя никога нямаше да го чуе. Беше мъртва — върху леда на дъното на дълбоката пукнатина.
— Джондалар? — долови той тих уплашен глас, идващ отдалеч.
— Айла? — Обнадежден, той погледна надолу. Далеч под него уплашената жена стоеше върху тясна ледена издатина обгръщаща стената на дълбоката дупка. — Айла, не мърдай! Стой абсолютно неподвижна! Издатината може да се откърти.
„Жива е — помисли той. — Не мога да повярвам. Това е някакво чудо. Но как ще я измъкна оттам?“
Вътре в ледената бездна Айла се бе притиснала към стената, стъпила в малка пукнатина и стърчащо парче, вкаменена от ужас. Беше се промъквала през снега почти на колене, потънала в собствените си мисли. Беше изморена, безкрайно изморена от студа, от борбата да си пробие път през дълбокия сняг, от глетчера. Походът през леда бе изцедил силите й и тя беше уморена до смърт от изтощение. Въпреки усилията да продължава напред единствената й мисъл беше да достигне края на масивния глетчер.