От рояка мисли я изтръгна силно пукане. Зави й се свят при усещането от поддаване на твърдия лед под краката й и внезапно си припомни, едно отдавнашно земетресение. Опита се инстинктивно да хване нещо, за което да се задържи, но пропадащите лед и сняг не й предложиха нищо. Усети, че пада, почти задушена сред лавината от сняг, която се бе срутила под краката й, и не разбра как се е отзовала върху тясната издатина.
Погледна нагоре, опасявайки се да направи дори и това незначително движение от страх, че и най-малкото преместване на тежестта ще събори несигурната й опора. Небето над нея изглеждаше почти черно и й се стори, че вижда слабото блещукаме на звезди. От ръба на пукнатината се отронваха по някоя игла лед или топка сняг, откъснали се накрая от нестабилните си легла, и по пътя си надолу засипваха жената с частици от себе си.
Издатината, която я бе спряла, представляваше тясна изпъкналост от по-стара повърхност, отдавна покрита с нов сняг. Тя се опираше върху назъбен объл камък, откъснат от масивната скала, когато снегът бавно запълнил долината и започнал да се разлива встрани към съседната. Величествената течаща река от лед, натрупала огромни количества от прах, пясък, чакъл и балвани, които откъснала от твърдата скала и които се носели бавно към по-бързото течение в средата й. При движението си по течението тези морени образували на повърхността дълги ивици от отломъци. Когато понякога температурата се повишавала достатъчно, за да стопи масивните ледници, те оставяли доказателства за преминаването си, изразяващи се в натрупани камари и хълмове от неподредени скални късове.
Докато чакаше, страхувайки се да помръдне, тя дочу едва доловим тътен и приглушено стържене, идващи от недрата на ледената дупка. В началото помисли, че си въобразява. Но ледената маса не беше толкова плътна, колкото изглеждаше от покриващата я твърда повърхност. Тя непрекъснато се наместваше, разширяваше, местеше и плъзгаше. Гръмовният тътен от отваряне на нови пукнатини или от затваряне на стари в някоя далечна точка на повърхността или дълбоко в недрата на глетчера, изпращаше вибрации. Огромната ледена планина бе надупчена от катакомби — проходи, които завършваха неочаквано, дълги галерии, които завиваха и криволичеха, спускаха се надолу или се извисяваха нагоре, джобове или пещери, които се отваряха приканващо и след това се затваряха плътно.
Айла започна да се оглежда. Отвесните ледени стени грееха с ослепителна, невероятно наситена синя светлина, която имаше дълбок зелен нюанс. Внезапно осъзна, че е виждала този цвят и преди, но само на едно място. Очите на Джондалар имаха същото наситено, чудесно синьо. Беше изпълнена с копнеж да ги види отново. Начупените повърхности на огромните ледени кристали й даваха усещане за мистериозно и неуловимо движение извън периферното й зрение. Имаше чувството, че ако завърти главата си достатъчно бързо, ще успее да види някаква ефимерна фигура, изчезваща в огледалните стени.
Но това бе само илюзия — магическа игра на светлината. Кристалният лед филтрираше по-голямата част от червения спектър на огненото слънчево кълбо, задържаше наситеното синьо-зелено и ръбовете и плоскостите на оцветените огледални повърхности си правеха шеги, пречупвайки и отразявайки светлината.
Върху Айла се изсипа сняг и тя погледна нагоре. Видя главата на Джондалар да се подава над ръба на пукнатината и след това към нея се спусна извиващ се като змия край на въже.
— Завържи здраво въжето около кръста си, Айла — извика той. — Кажи ми, когато си готова.
„Ето, че отново го правя — каза си Джондалар. — Защо винаги трябва да проверявам какво е направила, след като знам, че ще се справи и сама? Защо й казах да направи нещо, което е съвсем очевидно? Тя знае, че въжето трябва да се завърже здраво. Ето защо се бе разсърдила и избързала напред, поради което сега е в толкова опасно положение…, но тя трябваше да бъде по-разумна.“
— Готова съм, Джондалар — извика жената, след като обви въжето около себе си и го стегна с много възли. — Тези възли няма да се развържат.
— Добре. Сега увисни на въжето. Ще те изтеглим горе.
Айла усети, че въжето се опъва и я повдига от издатината. Краката й увиснаха във въздуха и тя започна бавно да се издига към ръба на пукнатината. Видя лицето на Джондалар и красивите му разтревожени, сини очи, сграбчи ръката, която беше протегнал, за да й помогне да се прехвърли през ръба. Отново беше на повърхността и той я притисна в прегръдката си. Тя се притисна в него, също толкова силно.