— Стори ми се, че си си отишла завинаги — прегръщаше я и я целуваше той. — Съжалявам, че ти изкрещях, Айла. Зная, че и сама можеш да натовариш. Само че много се безпокоя.
— Не, грешката е моя. Не трябваше да бъда толкова нехайна с предпазителите си за очи и не биваше да се втурвам напред по този начин. Все още не познавам добре леда.
— Но аз ти позволих, а трябваше да бъда по-разумен.
— Аз трябваше да бъда по-разумна — каза тя едновременно с него и двамата се засмяха.
Айла почувства подръпване в кръста и видя, че другият край на въжето е вързан за кафявия жребец. От пукнатината я бе изтеглил Рейсър. Захвана се неумело да развързва възлите около кръста си, докато Джондалар задържаше силния жребец в близост до нея. Накрая се принуди да среже въжето с ножа. Бе направила толкова много възли и ги бе стегнала така силно, а и те се бяха дозатегнали, докато я изтегляха нагоре, че беше невъзможно да се развържат.
Заобиколиха пукнатината, която за малко не се бе оказала гибелна, и продължиха пътя си на югозапад през, леда. Бяха сериозно обезпокоени от намаляващия им запас от горящи камъни.
— Колко още ни остава до другия край, Джондалар? — попита Айла на сутринта, след като бе стопила вода за всички. — Останали са ни съвсем малко горящи камъни.
— Зная. Надявах се, че досега ще стигнем. Бурите ни забавиха повече, отколкото бях запланувал, и започвам да се тревожа, че времето, ще се смени, докато сме все още на леда. Може да стане много бързо — каза той, оглеждайки внимателно небето, докато говореше, — Страхувам се, че наближава.
— Защо?
— Мисля си за този глупав спор, който водихме, преди да паднеш в пукнатината. Спомняш ли си как всички ни предупреждаваха за злите духове, които препускат пред топящия снеговете вятър?
— Да. Соландия и Вердегия казваха, че той прави хората раздразнителни, и аз се чувствах раздразнителна. И все още съм. Така ми е писнало от този лед, че трябва да се насилвам, за да продължавам да се движа. Може ли това да е така?
— И аз се чудя. Айла, ако е вярно, ще трябва да побързаме. Ако фьонът пристигне, докато сме върху този глетчер, може всички да пропаднем в пукнатините.
Опитаха се да разпределят торфените кафяви камъни по-внимателно и пиеха водата едва стопена. Започнаха да носят меховете с вода под кожените си парки, така че топлината от телата им да топи достатъчно вода за тях и Вълчо. Но количеството не стигаше. Телата им не можеха да стопяват вода и за конете и когато последните горящи камъни свършиха, те нямаше какво да пият. Храната им също се бе изчерпала, но водата беше по-важна. Айла ги забеляза да дъвчат лед и се разтревожи. Обезводняването и дъвканият от тях лед можеха да ги охладят дотолкова, че да не могат да поддържат достатъчна телесна температура, която да ги топли върху студения глетчер.
След като построиха палатката си, двата коня се приближиха до нея, за да търсят вода, но всичко, което Айла можеше да им предложи, бяха няколко глътки от собствената си вода и да начупи малко лед за тях. Този ден не бе имало следобедна буря и те бяха пътували почти докато се виждаше. Бяха изминали голямо разстояние, но тя изпитваше странно неспокойство, беше й трудно да заспи. Опита се да се отърси от неспокойството, внушавайки си, че се тревожи само за конете.
Джондалар също лежа буден дълго време. Струваше му се, че хоризонтът се е приближил, но се страхуваше, че се лъжели не искаше да го споменава. Накрая задряма, но се събуди в средата на нощта и откри, че и Айла е напълно будна. Станаха при първата плаха промяна от черно към синьо и тръгнаха, докато на небето все още имаше звезди.
В средата на утринта вятърът се промени и той се увери, че най-лошите му предчувствия започват да се сбъдват. Вятърът не беше толкова топъл, колкото по-малко студен, но идваше от юг.
— Побързай, Айла! Трябва да побързаме — извика той и почти затича. Тя кимна и го последва.
Към обяд небето се изясни и свежият бриз, духащ в лицата им, беше топъл и нежен. Силата на вятъра се увеличи, забави придвижването им и те трябваше да се приведат срещу него. Топлината му, галеща студената повърхност на леда, беше смъртоносна милувка. Преспите от сух прахообразен сняг се намокриха, уплътниха и след това се превърнаха в киша. В плитките падинки на повърхността започнаха да се образуват локвички вода. Дълбочината им се увеличи и те придобиха живия син цвят, който като че ли извираше от центъра на леда, но жената и мъжът нямаха нито време, нито сърце, за да се насладят на красотата. Нуждата от вода на конете бе лесно задоволена, но това беше малка утеха за хората.