Ниско по повърхността започна да се стеле мека мъгла и стремителният топъл южен вятър я отнасяше, преди да е успяла да се издигне нависоко. Джондалар използваше едно от дългите копия, за да опипва пътя пред себе си, но продължаваше почти да тича и Айла едва успяваше да го следва. Поиска й се да скочи на гърба на Уини и да остави коня да я носи, но в леда се отваряха все повече и повече пукнатини. Джондалар беше вече съвсем сигурен, че хоризонтът е наблизо, но ниско пълзящата мъгла правеше разстоянията измамни.
По леда заподскачаха тънки ручейчета, които съединиха локвите и направиха пътя им коварен. Цапаха във водата и усещаха как леденият й мраз се пропива в ботушите им. Неочаквано на няколко крачки пред тях се срути огромно парче от измамно твърд лед и откри зейнала пропаст. Вълчо изскимтя и зави, а конете се дръпнаха встрани, цвилейки от страх. Джондалар тръгна покрай ръба на пукнатината, търсейки околен път.
— Джондалар, не мога да продължа. Съвсем се изтощих. Трябва да спра — изхлипа Айла и започна да плаче. — Няма да се справим.
Той спря, върна се и започна да я успокоява.
— Почти стигнахме, Айла. Вече се вижда колко сме близо до края.
— Но ние почти хлътнахме в тази пукнатина и някои от локвите се превърнаха в дълбоки, сини дупки, в които пропадат потоците.
— Тук ли искаш да останеш?
Тя пое дълбоко дъх.
— Не, разбира се, че не. Не зная защо плача. Ако останем тук, със сигурност ще умрем.
Той си проби път покрай широката пукнатина, но когато отново тръгнаха на юг, вятърът, силен колкото и северния, повиши температурата. Ручейчетата се превърнаха в потоци, които се втурнаха надлъж и нашир по леда и се съединиха в реки. Пътешествениците минаха покрай две по-широки пукнатини и видяха края на леда. Пробягаха оставащото разстояние, спряха и погледнаха надолу през ръба.
Бяха стигнали другата страна на глетчера.
Точно под себе си видяха водопад от забулена в млечен облак вода, извираща от дъното на леда. В далечината под линията на снега се виждаше тънка светлозелена покривка.
— Искаш ли да останем тук и да починем малко? — попита Джондалар, но изглеждаше разтревожен.
— Искам единствено да слезем от този лед. Можем да починем, когато стигнем до поляната.
— Тя е по-далеч, отколкото изглежда. Това не е място, където можеш да бързаш или да бъдеш невнимателен. Ще се вържем един за друг с въжета и ти ще тръгнеш първа. Ако се плъзнеш, ще мога да удържа тежестта ти. Избирай внимателно пътя си надолу. Ще можем да водим и конете.
— Не, не мисля, че трябва. Може би ще трябва да свалим оглавниците и товара им, както и плъзгачите и да ги оставим сами да търсят пътя си надолу — предложи тя.
— Може би си права, но в такъв случай ще трябва да оставим багажа тук… освен, ако…
Айла проследи погледа му.
— Хайде да сложим всичко в пирогата и да я плъзнем надолу — каза.
— С изключение на някои дребни принадлежности, които можем да вземем със себе си — усмихна се Джондалар.
— Ако завържем всичко добре и внимаваме къде ще се спусне, ще можем да я намерим.
— А ако се счупи?
— Какво да се счупи?
— Рамката може да се счупи — каза Джондалар, — но дори и това да стане, кожата вероятно ще я задържи.
— И всичко вътре ще се запази, нали?
— Би трябвало — усмихна се той. — Мисля, че идеята е добра.
След като натовариха кръглата лодка отново, Джондалар вдигна малкия пакет с принадлежности, а Айла поведе Уини. Въпреки страха си от подхлъзване те тръгнаха покрай ръба в търсене на път надолу. Като обезщетение за закъснението и опасностите, през които бяха преминали, отвъд една стръмнина от гладък лед те скоро откриха полегатия склон на морена, изцяло покрит с чакъл, по който можеха да слязат. Изтеглиха лодката до ледения склон и жената развърза плазовете: Свалиха оглавниците и въжетата от двата коня, но оставиха конските ботуши от мамутска кожа. Тя ги провери, за да се увери, че са завързани здраво. Бяха придобили вече формата на конските копита и прилягаха плътно. След като ги огледа внимателно, заведоха конете до върха на морената.
Уини изцвили и Айла започна да я успокоява, зовейки я с подобното на цвилене име, което кобилата познаваше най-добре, и говорейки й със знаци, звуци и измислени думи.
— Уини, трябва сама да намериш пътя си надолу по леда — говореше жената. — Никой друг не може да го избере по-добре от теб самата.