Джондалар успокояваше жребеца. Слизането щеше да бъде опасно, всичко можеше да се случи, но поне бяха превели конете дотук. Сега вече те трябваше сами са слязат. Вълчо обикаляше нервно напред-назад по ръба на леда, както когато се страхуваше да скочи в някоя река.
Подтиквана от Айла, кобилата първа прекрачи ръба, избирайки внимателно къде стъпва. Рейсър я последва по петите и скоро я изпревари. Стигнаха до гладко място, подхлъзнаха се, запързаляха се, но възвърнаха стабилността си и продължиха по-бързо надолу. Щяха да бъдат долу невредими, преди Айла и Джондалар да успеят да стигнат дъното.
Вълчо виеше на върха с подвита под краката опашка, без да се срамува да показва страха, който изпитваше, наблюдавайки слизането на конете.
— Хайде да избутаме лодката през ръба и да тръгваме. Чака ни дълъг и труден път надолу — настоя Джондалар.
Добутаха пирогата близо до стръмния леден ръб и вълкът скочи неочаквано в нея.
— Сигурно мисли, че се готвим да преминаваме река — каза Айла. — Иска ми се да можехме да преплуваме надолу по този лед.
Двамата се спогледаха и разсмяха.
— Какво си намислила?
— Защо не? Нали каза, че ще издържи?
— Но дали ще успеем ние?
— Да видим.
Разместиха някои неща, за да освободят място, и се вмъкнаха с Вълчо в кръглата лодка. Джондалар се помоли с надежда на Майката и се оттласнаха от ръба, използвайки единия от прътите на плазовете.
— Дръж се — извика той, когато потеглиха.
Бързо набраха скорост, устремявайки се в началото право напред. След това налетяха на буца, лодката подскочи и се завъртя. Отклониха се встрани, полетяха нагоре по малка стръмнина и се намериха във въздуха. Двамата изпищяха едновременно от обзелите ги възбуда и страх. Приземиха се с трясък, подскочиха от удара, след това отново се завъртяха, но успяха да се заловят за ръбовете.
Вълкът се опитваше да се снижи на дъното и в същото време показваше муцуна над лодката.
Айла и Джондалар се държаха с всички сили, защото това бе всичко, което можеха да направят. Нямаха никакъв контрол над кръглата лодка, която летеше надолу по стръмнината на глетчера. Правеше зиг-заги, подскачаше и се въртеше като че ли подрипваше от радост, но беше натоварена много, а и дъното й беше достатъчно тежко, за да й позволи да се преобърне. Въпреки че мъжът и жената пищяха неволно, не можеха да устоят да не се засмеят. Беше най-бързото, най-вълнуващото препускане, което някой от тях бе правил някога.
Не мислеха как ще приключи, но когато наближи дъното, Джондалар си спомни за обичайната пукнатина на дъното, разделяща леда от земята под него. Едно тежко приземяване върху чакъла можеше да ги изхвърли и нарани или нещо по-лошо, но звукът не му направи впечатление, когато го чу в началото. Той долетя до тях, след като се бухнаха тежко и вдигнаха огромен фонтан в средата на ревящ водопад от облаци вода, и разбраха, че пътуване им надолу по мокрия и хлъзгав лед ги бе върнало в река от разтопена вода, бликаща от дъното на глетчера.
След още един фонтан от пръски се приземиха в дъното на водопада и скоро след това плуваха спокойно в средата на малко езерце от мътнозелена глетчерна вода. Вълчо беше толкова щастлив, че скочи върху тях и започна ближе лицата им. Накрая седна, вдигна глава и зави поздрав.
Джондалар погледна жената.
— Айла, успяхме! Успяхме! Прекосихме глетчера!
— Направихме го, нали? — усмихна се тя широко.
— Все пак беше опасно. Можехме да се нараним и дори да загинем.
— Може и да беше опасно, но пък весело — каза тя, а очите й продължаваха да блестят от възбуда.
Ентусиазмът й беше заразителен и въпреки загрижеността му да я върне вкъщи здрава, той се усмихна.
— Права си! Беше весело и в известен смисъл изпитание. Не мисля, че някога пак ще опитам да прекося глетчер. Два пъти в един живот е достатъчно, но съм доволен, че мога да кажа, че съм го направил, и никога няма да забравя това спускане.
— А сега всичко, което трябва да направим, е да стигнем земята, ей там — каза Айла, като посочи към брега, — и след това да намерим Уини и Рейсър.
Слънцето залязваше и за очите беше трудно да се приспособят от заслепяващата яркост на хоризонта към измамните сенки на мрака. Вечерният мраз отново бе понижил температурата под точката на замръзване. Можеха да видят вдъхващия утеха чернозем на твърдата земя, примесен с петна от сняг около езерото, но не знаеха как да стигнат дотам. Нямаха гребла и бяха оставили пръта върху глетчера.
Въпреки че езерото изглеждаше тихо, бързо течащата глетчерна вода образуваше подводно течение, което бавно ги отнасяше към брега. Наближиха го, изскочиха от лодката, последвани от вълка, и я изтеглиха на сушата. Вълчо се изтръска, пръскайки наоколо вода, но нито Айла, нито Джондалар забелязаха. Двамата се бяха прегърнали и изразяваха любовта си и облекчението от достигането на твърда земя.