Той беше готов като нея. Отдръпна се назад, след това отново тласна навътре и само веднъж още, когато разбра, че нищо не го задържа. Усети вълнението да се надига, да достига максимума си и да прелива. С няколко последни движения се изпразни, след това бутна навътре и се отпусна върху нея.
Тя остана неподвижна, със затворени очи, усещайки тежестта му върху себе си и чувствайки се чудесно. Не искаше да мърда. Накрая той се изправи, погледна надолу към нея и я целуна. Тя отвори очи.
— Беше чудесно, Джондалар — каза отмаляла и доволна.
— Беше бързо. Ти беше готова. И двамата бяхме. А сега на лицето ти стои най-странната усмивка.
— Това е, защото съм много щастлива.
— Аз също. — Целуна я отново и се изтърколи настрана.
Лежаха безмълвно един до друг и отново задрямаха. Джондалар се събуди преди Айла и я загледа, докато спеше. Странната лека усмивка отново се появи и го накара да се зачуди какво сънува. Не можа да се противопостави на желанието си. Целуна я нежно и погали гърдата й. Тя отвори очи. Бяха леко разширени, тъмни и влажни, пълни със скрити тайни.
Той целуна клепачите й, след това гризна игриво меката част на ухото и накрая зърното на гърдата. Тя му се усмихна, когато посегна към хълмчето й и докосна меките косъмчета, отзивчива, ако не и отново напълно готова, което го накара да желае да са в началото, а не току-що свършили. Неочаквано той я прегърна силно и започна буйно да я целува, галейки тялото, гърдите, хълбоците и бедрата й. Не можеше да отдръпне ръцете си от нея като че ли едва избягнатата опасност да я загуби беше създала в него нужда — дълбока като пукнатината, която почти му я бе отнела. Не можеше да се насити да я целува, прегръща и люби.
— Никога не съм мислил, че ще се влюбя — каза той, като се успокои и лениво милваше вдлъбнатината на кръста й и гладките издатини под него. — Защо трябваше да пътувам оттатък края на Великата майка река, за да намеря жената, която да обичам?
Бе мислил за това, откакто се бе събудил, и осъзна, че са почти вкъщи. Беше добре, че са от тази страна на глетчера, и той беше изпълнен с очакване и нетърпение да види близките си.
— Защото моят тотем те е определил за мен. Пещерният лъв те е ръководил.
— Тогава защо Майката е позволила да се родим толкова далеч един от друг?
Айла вдигна глава и го погледна.
— Учих, но все още зная твърде малко за навиците на Великата майка земя и не много повече за защитните духове на тотемите на Клана, но зная едно — ти ме намери.
— И след това едва не те загубих — сграбчи го внезапно прилив на смразяващ страх. — Айла, какво щях да правя, ако те бях загубил? — попита той с глас прегракнал от вълнение, което рядко показваше. Претърколи се, покри тялото й със своето и зарови глава във врата й, прегръщайки я така силно, че тя едва успяваше да диша. — Какво щях да правя?
Тя се прилепи към него, желаейки по някакъв начин да стане частица От него, и се отвори благодарно, когато усети желанието му отново да набъбва. Той я взе с настойчивост, силна като любовта му, и тя му отвърна със също толкова енергично желание.
Свършиха дори по-бързо от първия път и с освобождаването напрежението от бурните им страсти се стопи в топлината на последвалата приятна отмала. Когато той се опита да се отдръпне, тя го прегърна, желаейки да задържи прелестта на момента.
— Не бих искала да живея без теб, Джондалар — каза Айла, връщайки се отново към разговора. — Частица от мен ще отиде с теб в света на духовете и аз никога няма да бъда отново цяла. Но ние сме щастливи. Помисли си за всички онези хора, които никога не са откривали любовта, или онези, които са обичали някого, без да бъдат обичани.
— Като Ранек?
— Да, като Ранек! Все още изпитвам болка, когато си спомня за него.
Джондалар се изтърколи встрани и седна.
— Мъчно ми е за него. Харесваше ми — или поне така ми се струваше. — Внезапно изпита нетърпение да тръгнат.
— По този начин никога няма да стигнем до Даланар — каза и започна да навива спалните кожи. — Не мога повече да чакам да го видя отново.
— Но преди това трябва да намерим конете — подсети го тя.
ГЛАВА 43
Айла стана и излезе от палатката. Ниско по земята се стелеше мъгла и тя усети допира на влажния и студен въздух върху кожата си. В далечината долавяше рева на водопада, но изпаренията се сгъстяваха в гъста мъгла близо до задния край на езерото — продълговата тясна ивица от зеленикава вода, толкова замъглена, че изглеждаше почти непрозрачна.
Тя беше сигурна, че на такова място не живеят риби, както и че по края няма никаква растителност, защото мястото беше твърде ново за живот, твърде сурово. Съществуваха само вода, камъни и свидетелства за много епохи напред — древни наченки отпреди да се зароди животът. Потрепери и почувства вкочаняващия вкус на нейната ужасяваща самота, преди Великата майка земя да роди всички живи твари.