Изтича през ръбестия чакълест бряг, нагази във водата и се гмурна. Беше леденостудена и кална. Искаше да се изкъпе, което не бе възможно, докато пресичаха леда, но не в тази вода. Студът не беше от голямо значение, но тя искаше чиста и прясна вода.
Тръгна обратно към палатката, за да се облече и да помогне на Джондалар да опакова багажа. По пътя погледна през мъглата, покрила безжизнената околност, към някакво подобие на дървета. Внезапно се засмя.
— Ето къде сте били — каза и свирна високо.
Джондалар веднага изскочи от палатката. Усмихна се широко като Айла при вида на двата коня, галопиращи към тях. Следваше ги Вълчо и на нея й се стори, че е доволен от себе си. Тази сутрин не го бяха виждали наоколо и тя се запита дали не е изиграл някаква роля в завръщането на конете. Поклати глава, осъзнавайки, че никога няма да разбере.
Поздравиха конете с прегръдки, ласкави потупвания, приятелски почесвания и нежни думи. В същото време тя ги прегледа, за да се увери, че не са се наранили. Конският ботуш на десния заден крак на Уини липсваше и на Айла се стори, че кобилата се дръпна, когато оглеждаше крака. Беше ли възможно да е преодоляла леда в края на глетчера и когато се е почувствала на свобода, да е скъсала ботуша и да е изкълчила крака? Това беше единственото, за което се сещаше.
Свали и останалите ботуши на кобилата, като вдигаше всеки крак, за да ги развърже, а Джондалар стоеше до нея и здраво държеше животното. Рейсър все още носеше конските ботуши, но той забеляза, че върху копитата са изтънели — дори мамутската кожа не можеше да бъде носена дълго върху копита.
Когато събраха всичките си неща и отидоха да домъкнат лодката по-наблизо, забелязаха, че дъното й е мокро.
Тя беше протекла.
— Не мисля, че някога отново ще поискам да премина река с това — каза Джондалар. — Не мислиш ли, че трябва да я оставим?
— Ще трябва, освен, ако не искаме да я теглим. Нямаме прътове за плазовете. Оставихме ги, когато полетяхме надолу по леда, а наоколо няма дървета за нови.
— Е, това решава въпроса. Хубаво е, че вече не се налага да влачим камъни и сме намалили товара дотолкова, че ще можем да го носим дори без помощта на конете.
— Точно това щяхме да правим, докато ги търсехме, ако не бяха се върнали — каза Айла, — но се радвам, че ни намериха.
— Аз също се тревожех за тях.
Докато слизаха по стръмния югозападен скат на древния масив, подпрял опустошителното ледено поле върху износеното си било, заваля слаб дъжд и отми мръсния сняг, натрупал се в сенчестите котловини на откритата смърчова гора, през която минаваха. Оцветената в зелено водна баня обаче едва обагри кафявата земя на наклонената поляна и само докосна леко върховете на близките храсталаци. През мъглата успяха да зърнат река, виеща се от запад на север, принуждавана от околните височини да следва извивките на дълбоката пукнатинна долина. Оттатък реката назъбените планински възвишения на юг от тях чезнеха в пурпурна мъгла, над която като призрак се извисяваше единствено високата планинска верига, покрита до половината с лед.
— Даланар ще ти хареса — говореше мъжът, докато яздеха един до друг. — Всички Ланзадонии ще ти харесат. Повечето от тях произхождат от Зеландониите като мен.
— Какво го накара да основе нова Пещера?
— Не съм сигурен. Бях съвсем малък, когато той и майка ми се разделиха. В действителност аз не го познавах, преди да отида да живея с него, и той научи мен и Джоплая как да обработваме камъка. Не мисля, че е бил решил да се установи на едно място и да основе нова Пещера, преди да срещне Джерика, но избрал това място, защото открил находището на кремък. Хората вече говореха за камъка на Ланзадониите, когато станах момче.
— Джерика е другарката му и… Джоплая… ти е братовчедка, така ли?
— Да. Близка братовчедка. Дъщеря на Джерика, принадлежаща към огнището на Даланар. Тя също е добра каменоделка, но не бива да разбере, че аз съм ти го казал. Тя е голяма драка и винаги се шегува. Ще се учудя, ако си е намерила другар. Света Майко! Толкова време мина оттогава. Ще се изненадат, като ни видят.
— Джондалар! — възкликна Айла със силен, настоятелен шепот и той мигновено спря. — Погледни ей там, близо до онези дървета. Там има елен.
Мъжът се усмихна.
— Да го пипнем! — Посегна той към едно от копията, извади копиехвъргача и с коленете си даде знак на Рейсър. Въпреки че начинът му на яздене не беше съвсем като нейния, след една година на пътуване той беше станал също толкова добър ездач, колкото и Айла.