Почти едновременно с него тя обърна Уини, която, необременена от плазовете, се радваше на свободата, и постави копие в копиехвъргача си. Еленът се отдалечи с високи подскоци, подплашен от бързото движение, но те препуснаха след него, наближавайки го от двете страни и с помощта на копиехвъргачите лесно убиха младия и неопитен самец. Отрязаха от него любимите си части и отделиха други подбрани парчета, които да занесат като подарък на народа на Даланар. След това позволиха на Вълчо да си избере от това, което бе останало.
Привечер откриха един препускащ, бълбукащ и видимо чист поток и тръгнаха по течението му, докато стигнаха обширно и открито поле с няколко дървета и храсти около водата. Решиха да построят лагера си рано и да сготвят част от еленското месо. Дъждът беше спрял и вече не бе необходимо да бързат, въпреки че непрекъснато трябваше да си го припомнят.
На следващата сутрин Айла излезе от палатката, спря и зяпна от изненада, зашеметена от гледката. Пейзажът беше нереален — почти като сън. Изглеждаше невероятно, че предишния ден бяха преминали през най-суровите и мъчителни зимни условия, а ето днес съвсем внезапно е настъпила пролет.
— Джондалар! О, Джондалар! Ела и погледни!
Мъжът провря глава през процепа на палатката и се усмихна широко.
Намираха се в ниското и ситният дъждец и мъгла от предишния ден бяха отстъпили на яркото ново слънце. Небето бе придобило наситен син цвят, украсен с бели кълба. Дърветата и храстите бяха отрупани със свежи и яркозелени нови листа, а тревата в полето изглеждаше достатъчно добра за ядене. Цветята — жълти нарциси, момини сълзи, кошнички, ириси и всякакви други — цъфтяха изобилно. Птици във всякакви цветове и разновидности хвърчаха и се рееха във въздуха, цвърчаха и пееха.
Айла разпозна повечето от тях — дроздове, славеи, синигери, орешарки, черноглави кълвачи и речни коприварчета — и им подсвирна в отговор. Джондалар стана и излезе от палатката съвсем навреме, за да успее да види с възхищение как тя примамва една сива врана да кацне на ръката й.
— Не разбирам как го правиш — каза той, когато птицата отлетя.
— Ще потърся нещо прясно и вкусно за закуска — усмихна се младата жена.
Вълчо отново бе изчезнал и тя бе сигурна, че изучава околността или ловува. Запъти се към конете, които пасяха вкусните къси стръкчета сладка трева в средата на пролетната поляна. Беше сезонът на плодородие, време на растеж из цялата земя.
През по-голямата част от годината обширните равнини, обграждащи дебелия една миля лед, както и високопланинските ливади бяха сухи и замръзнали. Върху земята едва успяваха да паднат оскъдни дъждове или сняг, защото глетчерите всмукваха повечето от влагата във въздуха. Въпреки че постоянният мраз върху древните степи беше пронизващ, както и в по-влажните северни тундри от по-късно време, родените от глетчерите ветрове поддържаха лятото сухо, земята безводна и корава с изключение на някои блата. Ветровете през зимата натрупваха лекия сняг на преспи и оставяха големи участъци от замръзнала и оголена земя, покрита с изсушена трева, служеща за храна на огромните преживни животни.
Но не всички пасища бяха еднакви. Образуването на много равнини през Ледниковата епоха не зависеше толкова от количеството валежи, което все пак беше достатъчно, колкото от това кога падаха — разликата се състоеше в комбинацията от влага и изсушаващи ветрове.
Поради ъгъла на падане на лъчите в по-ниските части слънцето започваше да затопля земята скоро след зимното слънцестоене. По-голямата част от ранното пролетно слънце се отразяваше в пространството в местата с натрупан сняг и лед и малкото, което се поглъщаше и обръщаше в топлина, трябваше да се използва за стопяване на снега, преди растенията да са пораснали.
Но в древните пасища, оголени от ветровете, слънцето изливаше енергията си върху тъмната земя, която я приемаше с благодарност. Сухите и замръзнали връхни пластове на вечния мраз се затопляха и макар и все още студени, богатството от слънчева енергия подтикваше семената и едрите корени да се приготвят за растеж. Но за цъфтежа им бе необходима вода.
Искрящият лед се съпротивляваше на топлите пролетни лъчи и отразяваше слънчевата светлина. Но при толкова малко влага, натрупана в планинските ледени пластове, той не успяваше да отблъсне напълно настъплението на слънцето или милувките на топлите ветрове. Върховете на глетчерите започваха да се топят, от пукнатините пропълзяваха капки вода и се събираха в поточета и след това в реки, които в късното лято доставяха скъпоценната течност на изсушената земя. Още по-съществени бяха мъглите, изпаряващи се от замръзналите маси глетчерна вода, защото запълваха небето с дъждовни облаци.