Топлите слънчеви лъчи през пролетта принуждаваха огромната ледена маса по-скоро да отдава влага, отколкото да я поема. Това бе почти единственото време през цялата година, когато дъждовете валяха не върху глетчера, а върху жадната и плодородна почва, която го обграждаше. Лятото през ледниковата епоха можеше да бъде горещо, но кратко — първобитната пролет беше дълга и мокра и растенията се развиваха бързо и в изобилие.
Животните през Ледниковата епоха също растяха през пролетта, когато всичко беше свежо, зелено и богато на необходимите им хранителни вещества. В природата, независимо дали сезонът е плодороден или сух, пролетта е времето, когато животните уголемяват младите си кости или старите бивни и рога или им порастват нови и по-големи, или опадат гъстите им зимни козини и започват да растат нови. Тъй като пролетта започваше рано и продължаваше дълго, периодът за растеж на животните също беше продължителен, което окуражаваше щедрия им растеж и ги окичваше с внушителни рога.
По време на дългата пролет всички животински видове се хранеха от зеленото тревно изобилие, но към края на сезона на растеж се изправяха пред жестока борба за презряващите, по-малко хранителни или по-трудно смилаеми треви и билки. Борбата не се изразяваше в свади кой ще яде пръв или повече, нито пък се водеше за запазване на територии. Стадните животни от равнините не живееха на едно място. Те се придвижваха на огромни разстояния, живееха на огромни общности и по пътя търсеха компанията на своя собствен вид, като разделяха районите си и с други видове, приспособили се към живот върху открити пасбища.
Но когато повече от един вид животни имаха почти еднаква прехрана и навици на живот, единият от тях неизбежно налагаше надмощие. Останалите трябваше да търсят други начини за съществуване, да използват някой друг елемент от наличната храна, да се преместят на нова територия или да умрат. Никои от многото различни преживни или тревопасни животни не бяха в пряка борба помежду си за една и съща храна.
Битките винаги бяха между мъжкарите от един и същи вид, и то само през размножителния период, когато най-често единствено демонстрирането на особено внушителни рога или бивни беше достатъчно за установяване на господство и право на размножаване — генетично непреодолимите причини за великолепните украшения, чието развитие се поощряваше от пролетния растеж.
Но след като пролетното пресищане приключи, животът на странстващите обитатели на степите навлизаше в установеното си русло, което никога след това не биваше толкова лесно. През лятото те трябваше да поддържат израстването си от пролетта, да напълняват и трупат тлъстини за предстоящия тежък сезон. Есента за едни беше сезон на разгонване, за други — на растеж на дебела козина и други защитни мерки. Но най-тежка от всички беше зимата — трябваше да се борят за оцеляване.
Зимата определяше възможностите на земята — решаваше кой ще живее и кой ще умре. Зимата беше трудна за мъжкарите с по-едрите им тела и по-тежки украшения, които трябваше да бъдат поддържани или отново да пораснат. Зимата беше тежка за женските, които бяха с по-малки размери и трябваше не само да поддържат себе си със същото количество храна, но също и следващото поколение, което или растеше в тях, или отглеждаха, или и двете заедно. Но зимата беше особено тежка за младите, които не притежаваха размерите на възрастните, за да складират резерви и да изразходват това, което бяха натрупали по време на растежа. Ако успееха да оцелеят първата година, шансовете им след това се увеличаваха.
Многото разнообразни животни върху сухите и студени древни пасища близо до глетчерите си поделяха цялата продуктивна земя и успяваха да се запазят, защото навиците на хранене и съществуване на един вид се приспособяваха или почти съответстваха на тези на другите видове. Дори хищниците проявяваха предпочитание към плячката си. Въпреки това започваше да се усеща присъствието на нови, изобретателни и съзидателни видове, които не толкова привикваха към околната си среда, колкото я променяха, за да я нагодят към себе си.
Айла беше странно тиха, когато спряха да починат близо до един бълбукащ планински поток и да довършат еленовото месо и пресен зеленчук, които бяха сготвили сутринта.
— Вече не е много далеч. С Тонолан спряхме наблизо, когато тръгнахме — каза Джондалар.
— Възбуждащо е — отвърна тя, но само част от съзнанието й беше ангажирано със смайващата картина.