— Защо си толкова мълчалива, Айла?
— Мислех си за твоя род. Кара ме да осъзная, че аз нямам никакви роднини.
— Ти също имаш род. Какво ще кажеш за Мамутоите? Не си ли Айла от Мамутоите?
— Не е същото. Те ми липсват и аз винаги ще ги обичам, но не ми беше трудно да ги напусна. По-трудно беше другия път, когато трябваше да изоставя Дърк — в очите й имаше болка.
— Айла, зная, че трябва да ти е било трудно да изоставиш син — погледна той ръцете си, — но това няма да го върне, а Майката може да те дари с други деца… някой ден… дори може би деца от моя дух.
Тя не отговори.
— Казаха, че Дърк е уродлив, но той не беше. Той принадлежеше на Клана, но и на мен също. Беше част от двете. Те не ме намираха уродлива, а само грозна, а аз бях по-висока от всички мъже на Клана… огромна и грозна…
— Айла, ти не си огромна и грозна. Ти си красива и запомни, че моят народ е и твой народ.
— Докато ти не беше дошъл, аз си нямах никого, Джондалар. Сега имам теб, за да те обичам и може би някой ден ще имам дете от теб. Това ще ме направи щастлива — изгря на лицето й усмивка.
От усмивката й изпита облекчение, но още по-голямо бе то от споменаването й на дете. Погледна нагоре, за да види къде се намира слънцето.
— Днес няма да успеем да стигнем пещерата на Даланар, ако не побързаме. Хайде, Айла, конете се нуждаят от едно добро препускане. Ще се надбягваме до отсрещния край на поляната. Не мисля, че ще мога да изкарам още една нощ в палатката, когато сме толкова близо.
Вълчо изскочи от горичката, пълен с енергия и игрив. Подскочи, постави лапи на гърдите й и я близна по челюстта. „Това е моето семейство — помисли тя и го хвана за козината на врата. — Този великолепен вълк, вярната и търпелива кобила, смелият жребец и мъжът — чудесният и любещ мъж. Скоро той щеше да срещне семейството си.“
Мълча, докато опаковаше някои от нещата и след това започна неочаквано да опразва един друг пакет.
— Джондалар, ще се изкъпя в потока и ще си сложа чиста туника и гамаши — свали тя кожената туника, която носеше.
— Защо не почакаш, докато стигнем? Ще замръзнеш, Айла. Вероятно тази вода идва направо от глетчера.
— Не ме интересува. Не искам да срещна семейството ти мръсна.
Стигнаха до мътнозелена река с глетчерен произход и пълноводна, въпреки че нивото й щеше да се покачи още по-високо, когато достигнеше пълния си обем в разгара на пролетта. Завиха на изток срещу течението, докато намериха достатъчно плитко място, за да я пресекат, и след това поеха в югоизточна посока. Късно следобед стигнаха до полегат склон, който стигаше близо до скална стена. Под една надвиснала козирка се очертаваше тъмният вход на пещера.
На земята, с гръб към тях, беше седнала млада жена заобиколена от кремъчни парчета и отломки. В едната си ръка беше хванала шило — заострена дървена пръчка, която беше опряла в сърцевината на тъмносив камък, и се беше съсредоточила в точното му нагласяваме, готова да нанесе удар върху него с тежкия чук от кост, който държеше в другата си ръка. Беше така погълната в заниманието си, че не забеляза мълчаливо прокрадващия се зад нея Джондалар.
— Продължавай да се упражняваш, Джоплая. Някой ден ще станеш добра колкото мен — каза той с усмивка.
Тя се завъртя и чукът от кост се спусна неточно, разбивайки острието, което тъкмо щеше да отцепи. На лицето й бе изписана изненада.
— Джондалар! О, Джондалар! Това наистина си ти! — извика тя и се хвърли в прегръдките му. Той обгърна кръста й с ръце, вдигна я и я завъртя около себе си. Тя се прилепи към него, като че ли не искаше никога да го пусне. — Мамо! Даланар! Джондалар е тук! Джондалар се върна!
От пещерата изскочиха хора и един по-възрастен мъж, висок колкото Джондалар, изтича към тях. Двамата се сграбчиха в прегръдките си, след това се отдръпнаха, погледнаха и отново се прегърнаха.
Айла наблюдаваше, хванала поводите на двата коня, и повика Вълчо, който се сгуши близо до нея.
— Значи се върна! Толкова дълго те нямаше. Не мислех, че пак ще те видя — говореше мъжът.
След това през рамото на Джондалар по-възрастният мъж съзря най-смайващата гледка в живота си. Два коня с кошници, завързани около тях, и кожи, заметнати върху гърбовете им, и един огромен вълк, който се въртеше около висока жена, облечена в кожена парка и с гамаши в необичаен стил, украсени с непознати шарки. Качулката беше отметната назад и тъмно златистата коса на жената се спускаше във водопад от вълни около лицето й. В чертите на лицето, както и в непознатата кройка на облеклото й имаше нещо определено чуждоземно, но то само й придаваше изключителна красота.