— Не виждам брат ти, но не се връщаш сам — забеляза мъжът.
— Тонолан е мъртъв — отвърна Джондалар и неволно затвори очи. — Аз също щях да бъда, ако не беше Айла.
— Съжалявам да го чуя. Момчето ми харесваше. Уиломар и майка ти ще потънат в скръб. Но забелязах, че вкусът ти към жените не се е променил. Винаги си имал вкус към красива зеландония.
Джондалар се запита защо той бе помислил Айла за Някоя, която служи на Майката. След това я погледна, заобиколена от животните, видя я през очите на по-възрастния мъж и се засмя. Отиде до края на разчистеното място, хвана повода на Рейсър и тръгна обратно, следван от Айла, Уини и Вълчо.
— Даланар от Ланзадониите, моля те да приветстваш Айла от Мамутоите.
Даланар протегна ръце си напред с обърнати нагоре длани в израз на сърдечен и приятелски поздрав. Айла ги хвана с две ръце.
— В името на Дони, Великата майка земя, аз те приветствам с добре дошла, Айла от Мамутоите — каза той.
— Аз те поздравявам, Даланар от Ланзадониите — отвърна Айла с подходяща официалност.
— Ти говориш езика ни твърде добре за човек, дошъл отдалече. Щастлив съм да се запозная с теб — усмивката опровергаваше официалния му тон. Беше забелязал начина й на говорене.
— Джондалар ме научи да говоря — обясни тя, едва сдържайки се да не зяпне в почуда: погледна Джондалар, след това отново Даланар, зашеметена от приликата им.
Дългата руса коса на Даланар беше малко по-рядка на темето и кръстът му бе по-тънък, но очите му бяха също толкова наситено сини, с няколко бръчки в ъгълчетата. Имаше същото високо чело, но с малко по-вдълбани гънки. Гласът му притежаваше същия тембър, височина и тон. Даже наблягаше на думата „щастлив“ по същия начин, като й придаваше нюанс на многозначителност. В това имаше нещо тайнствено. Топлината на ръцете му предизвика в нея странен трепет. Приликата му смути дори тялото й за момент.
Даланар усети отклика й и се усмихна с усмивката на Джондалар, схващайки причината и харесвайки я за това. „С този странен акцент — помисли той, — тя трябва да идва от някъде много отдалеч.“ Когато пусна ръцете й, към тях се приближи вълкът, без да се страхува, макар че мъжът не можеше да каже същото и за себе си. Вълчо провря главата си под ръката на Даланар, търсейки ласка, като че ли го познаваше. За своя изненада мъжът несъзнателно започна да потупва красивото животно като че ли беше напълно естествено да гали големия жив вълк.
Джондалар се смееше.
— Вълчо те мисли за мен. Всички казват, че си приличаме напълно. Следващото е да се качиш върху гърба на Рейсър — подаде му той повода.
— „Гърба на Рейсър“ ли каза? — не повярва на ушите си Даланар.
— Да. През по-голямата част от пътя дотук ние яздихме върху конете. Рейсър е името, което дадох на жребеца — обясни Джондалар. — Конят на Айла се нарича Уини, а този огромен звяр, който ти демонстрира обичта си, се казва Вълчо. Това е думата, с която Мамутоите назовават тези животни.
— Как изобщо успяхте да хванете вълк и коне… — започна Даланар.
— Даланар, къде са ти обноските? Не смяташ ли, че и други искат да ги видят и чуят разказите им?
Айла, все още малко объркана от изумителната прилика на двамата, се обърна към този, който говореше, и отново зяпна учудено. Жената не приличаше на никого, когото Айла беше срещала преди това. Косата й, дръпната от лицето и свита отзад на главата, беше искрящо черна и прошарена в сиво при слепоочията. Но лицето беше това, което привлече вниманието й. Беше кръгло и плоско, с високи скули, малък нос и тъмни, полегати очи. Усмивката на жената контрастираше на суровия й глас и Даланар се усмихна, когато погледна към нея.
— Джерика! — засия щастливо Джондалар.
— Джондалар! Много е хубаво, че се върна! — прегърнаха се те с видима нежност. — Тъй като този голям мечок, който ми е съпруг, няма обноски, защо ти не ме представиш на спътничката си? И след това ще ми разкажеш защо тези животни стоят тук, а не бягат — каза жената.
Застана между тях и като че ли се смали помежду им. Те бяха еднакво високи и главата й едва достигаше до средата на гърдите им. Говорът й бе бърз и енергичен. Напомняше на Айла за птица — впечатление, което се подсилваше от дребния й ръст.
— Джерика от Ланзадониите, моля те поздрави Айла от Мамутоите. Тя е отговорната за поведението на животните — каза Джондалар, усмихвайки се на жената с усмивката на Даланар. — Тя по-добре ще ти обясни защо не бягат.
— Добре си дошла, Айла от Мамутоите — протегна ръце жената. — Също и животните, ако можеш да обещаеш, че ще продължат да се държат по този необичаен начин — погледна тя Вълчо, докато говореше.
— Поздравявам те, Джерика от Ланзадониите — отвърна Айла на усмивката й. Дребната жена я хвана за ръка с неподозирана сила, която отговаряше на характера й. — Вълкът няма да нарани никого, освен ако не бъде заплашен. Той се държи приятелски, но притежава силно развито чувство за самозащита. Конете нервничат в присъствието на непознати и могат да се вдигнат на задните си крака, ако бъдат наобиколени от много хора, което може да стане опасно. Ще бъде по-добре да не се приближавате до тях в началото, докато ви опознаят.