— Това е разумно и аз съм доволна, че ни предупреди — погледна я със смущаваща прямота. — Идвате от дълъг път. Мамутоите живеят отвъд края на Донау.
— Познаваш ли земята на Ловците на Мамути? — попита Айла изненадана.
— Да и дори още по на изток, въпреки че не помня много. Хочаман ще ти разкаже за това с радост. Нищо друго няма да му достави повече удоволствие от нов слушател на историите му. Майка ми и той дойдоха от земите близо до Безкрайното море — най-далечната точка на изток, до която достига земята. Живяхме с много народи, понякога в продължение на няколко години. Спомням си Мамутоите. Добър народ. Чудесни ловци. Те искаха да останем при тях.
— Защо не го направихте?
— Хочаман не беше готов да се установи на едно място. Мечтата му беше да пътува до края на света, да види докъде стига земята. Срещнахме Даланар скоро след като умря майка ми и решихме да останем и му помогнем да започне да добива кремък. Но Хочаман доживя да види мечтата си сбъдната — каза Джерика, втренчила се във високия си другар. — Той пропътува цялото разстояние от Безкрайното море на изток до Великата вода на запад. Даланар му помогне да извърши пътешествието си преди няколко години, носейки го на гръб през по-голямата част от пътя. Хочаман се заля в сълзи, когато видя великото западно море и ги изми със солена вода. Сега вече не може да се движи много, но никой друг не е направил толкова дълго пътешествие колкото него.
— Или ти, Джерика — добави Даланар гордо. — Ти също си пътувала почти толкова.
— Хмммм — сви рамене тя. — Нямах друг избор. Това е упрек към Даланар, но май много се разприказвах.
Джондалар прегърна с една ръка през кръста жената, която беше изненадал.
— Бих искала да се запозная със спътничката ти — настоя тя.
— Извинявай, разбира се — каза Джондалар. — Айла от Мамутоите, това е братовчедка ми, Джоплая от Ланзадониите.
— Добре дошла, Айла от Мамутоите — поздрави Джоплая и протегна ръце.
— Поздравявам те, Джоплая от Ланзадониите — отговори Айла, осъзнавайки неочаквано акцента си и доволна, че под парката си има чиста туника. Джоплая беше висока колкото нея, може би съвсем малко по-висока. Имаше високите скули на майка си, но лицето й не беше толкова плоско и носът й приличаше на този на Джондалар, само че беше по-нежен и по-фино изваян. Гладките тъмни вежди подхождаха на дългата черна коса. Гъсти черни мигли очертаваха очите, съвсем слабо скосени като на майката, но ослепително зелени.
Тя беше изумително красива жена.
— Щастлива съм да се запознаем — каза гостенката. — Джондалар ми е говорил много често за теб.
— Доволна съм, че все пак не ме е забравил — отвърна Джоплая. Отстъпи назад и ръката на Джондалар отново я прегърна през кръста.
Около тях се бяха струпали останалите членове на Пещерата и Айла се поздрави официално с всеки един от тях. Всички те бяха любопитни да видят жената, която той бе довел, но начинът, по който я оглеждаха, и въпросите им я накараха да се почувства неудобно. Беше доволна, когато се намеси Джерика.
— Мисля, че трябва да оставим някои от въпросите за по-късно. Сигурна съм, че те двамата имат много да разказват, но сега са изморени. Ела, Айла! Ще ти покажа къде можеш да се настаниш. Животните имат ли нужда от нещо специално?
— Трябва само да сваля товара им и да намеря място, където да пасат. Вълчо ще остане вътре с нас, ако нямате нищо против.
Айла видя, че Джондалар оживено разговаря с Джоплая, и започна сама да сваля багажа от двата коня, но той се приближи бързо до нея и й помогна да внесат нещата си в пещерата.
— Мисля, че зная подходящо място за конете — каза. — Ще ги заведа. Искаш ли да оставиш повода на Уини? Ще завържа Рейсър с дълго въже.
— Не, не мисля така. Тя ще стои близо до Рейсър. — Забеляза, че той се чувства толкова удобно, че дори не намира за необходимо да иска разрешение. Но защо не? Тези хора бяха семейството му. — Все пак ще дойда с теб, за да я настаня.
Отидоха до малка тревиста долчинка, през която течеше малък поток. Вълчо ги последва. След като завърза здраво повода на Рейсър, Джондалар тръгна обратно.
— Идваш ли? — попита той.