Айла никога не го беше виждала толкова щастлив и спокоен, толкова свободен и несдържан и осъзна колко е щастлив сред своя народ.
Тръгнаха към пещерата и той прегърна Айла и Джоплая.
— Избра ли си вече съпруг, Джоплая? — попита той. — Не забелязах никой, който да предявява претенции над теб.
Тя се засмя.
— Не. Чаках теб, Джондалар.
— Хайде де, пак започна да се шегуваш — засмя се Джондалар и се обърна да обясни на Айла: — близки братовчеди не могат да се събират, нали знаеш?
— Всичко съм намислила — продължи Джоплая. — Възнамерявам да избягаме заедно и да основем своя Пещера, както направил Даланар. Но, разбира се, ще направим изключение само за каменоделци. — Смехът й прозвуча пресилено, а тя не откъсваше поглед от него.
— Виждаш ли, че съм прав, Айла? — попита я, обръщайки се към нея, но в същото време притисна Джоплая към себе си. — Винаги се шегува. Тя е най-голямата драка.
Младата жена не беше сигурна, че е разбрала шегата.
— Сериозно, Джоплая, трябва все пак да си обещана вече.
— Екозар ме поиска, но аз още не съм решила.
— Екозар? Май не го познавам. Зеландониец ли е?
— Той е Ланзадониец. Присъедини се към нас преди няколко години. Даланар спаси живота му — намерил го полуудавен. Мисля, че е все още в пещерата. Той е умен — ще разбереш, когато се запознаеш с него. Изглежда… ъъъ, различен. Не обича да се запознава с чужденци и казва, че не иска да идва с нас на Летния събор на Зеландониите. Но е много мил, когато го опознаеш, и е готов на всичко за Даланар.
— Ще ходиш ли на Летния събор тази година? Надявам се да го направиш или поне на Бракосъчетанието? С Айла ще се женим — този път той притисна към себе си Айла.
— Не зная — отвърна Джоплая, гледайки в земята. След това вдигна поглед към него — винаги съм знаела, че няма да се ожениш за Марона, която те чака, откакто замина, но не предполагах, че ще доведеш жена със себе си.
Той се изчерви при споменаването на жената, на която беше обещал да се оженят, и не забеляза как Айла замръзна на място, докато Джоплая забърза към един мъж, който излизаше от пещерата.
— Джондалар! Този човек!
Той почувства уплахата в гласа й и са обърна към нея. Беше побледняла.
— Какво има, Айла?
— Той прилича на Дърк! Или поне както би изглеждал синът ми като порасне. Джондалар, в този човек има частица от Клана.
Джондалар го погледна по-внимателно. Вярно беше. Мъжът, който Джоплая подбутваше към тях, имаше вид на човек от Клана. Докато се приближаваха, Айла забеляза една поразителна разлика между него и мъжете от Клана, които тя познаваше. Беше висок почти колкото нея.
Той се приближи и тя направи движение с ръката си. Беше недоловимо, трудно забележимо за останалите, но големите кафяви очи на мъжа се отвориха широко от изненада.
— Къде си научила това? — попита той и направи същия жест. Гласът му беше плътен, но ясен и отчетлив. Не се затрудняваше да говори — сигурен знак, че е със смесена кръв.
— Бях отгледана от един клан. Намериха ме, когато бях малко момиче. Не помня семейството си отпреди това.
— Отгледал те е клан? Те проклеха майка ми, защото ме роди — каза той горчиво. — Кой клан те отгледа?
— Не мисля, че акцентът й е на Мамутоите — намеси се Джерика. Около тях се бяха събрали неколцина от семейството.
Джондалар пое дълбоко дъх и изпъна рамене. От самото начало бе знаел, че произходът на Айла ще излезе наяве рано или късно.
— Когато я срещнах, тя дори не можеше да приказва, Джерика, или поне не с думи. Но тя спаси живота ми, когато бях нападнат от пещерен лъв. Била е приета от Мамутоите в Мамутското огнище заради лечителските й умения.
— Тя е Мамут! Тази, която служи на Майката! Къде й е знакът? Не виждам никаква татуировка на бузата й — каза тя.
— Айла се научила да лекува от жената, която я отгледала — лечителка от народа, който тя нарича „Клан“ или „плоскоглавци“, но е добра колкото всеки зеландони. Само започна да се обучава за „Тази, която служи на Майката“, преди да тръгнем и не бе посветена. Ето защо няма знак.
— Знаех си, че е зеландонийка. Би трябвало да може да обуздава животни, но как е могла да се учи да лекува от плоскоглава жена? — възкликна Даланар. — Преди да срещна Екозар, мислех, че в развитието си са малко над животните. От него разбрах, че могат да говорят малко, а сега от теб чувам, че имат лечители. Трябваше да ми кажеш, Екозар.
— Как можех да зная? Аз не съм „плоскоглавец“ — изплю думата той. — Познавах само майка си и Андован.