— Ти Екозар, Син на жената, благословена от Дони, от Първата пещера на Ланзадониите, си поискал Джоплая, дъщеря на Джерика, съпруга на Даланар, за своя жена. Вярно ли е?
— Вярно е — отговори той с толкова тих глас, че едва го чуха.
— Джоплая, дъщеря на Джерика, омъжена за Даланар…
Думите бяха различни, но със същото значението и Айла се разтърси в ридания, припомняйки си подобна церемония, когато бе стояла до един мрачен мъж, гледал я по начина, по който сега Екозар гледаше Джоплая.
— Айла, не плачи! Това е щастливо събитие — каза Джондалар, прегърнал я нежно.
Беше й трудно да му отговори — знаеше какво е да стоиш не до този, когото желаеш. За Джоплая нямаше надежда, нито дори можеше да сънува, че някой ден мъжът, когото обича, ще пренебрегне обичая заради нея. Той дори не подозираше, че тя го обича, а не можеше да му го каже. Беше братовчед, близък братовчед, даже по-близък от братовчед, мъж, за когото не можеше да се омъжи, а освен това той обичаше друга. Почувства болката на другата жена като своя и продължи да хълца до мъжа, с който се обичаха.
— Мислех за времето, когато стоях по същия начин до Ранек — каза накрая тя.
Джондалар помнеше това добре. Усети свиване в гърдите и болка в гърлото и я притисна силно към себе си.
— Ей, жено, ще ме разплачеш.
Погледна към Джерика, която седеше в сковано достойнство и по лицето й се търкаляха сълзи.
— Защо жените винаги плачат в тези случаи? — запита той.
Джерика погледна Джондалар и след това хлипащата в ръцете му Айла.
— Време е да се омъжи, време е да забрави невъзможните си мечти. Не можем всички да получим идеалния мъж — прошепна тя тихо и се обърна, за да види церемонията.
— … Ще приеме ли Първата пещера на Ланзадониите това бракосъчетание? — попита Даланар и вдигна поглед.
— Приемаме — отговориха всички в един глас.
— Екозар, Джоплая, обещали сте да се ожените. Нека Дони, Великата майка земя, благослови бракосъчетанието ви — завърши вождът, докосвайки с дървената фигурка темето на Екозар и корема на Джоплая. Постави скулптурката обратно пред огнището и натисна подобните на колчета крака в земята, така че да може да стои, без да бъде подпирана.
Двойката се обърна с лице към събралата се Пещера и тръгнаха бавно около централното огнище. Тържествената тишина и неизразимата тъга, витаещи около красивата жена, й придаваха благородство, което я правеше дори още по-изящна и прекрасна.
Мъжът до нея беше малко по-нисък. Големият, гърбав нос стърчеше над масивната и без брада, издадена напред, челюст. Надвисналите надочни дъги, съединяващи се в средата, бяха подчертани от гъсти и рошави вежди, които пресичаха челото като непрекъсната черта. Ръцете му бяха мускулести, а огромният гръден кош и дълго туловище се подпираха от къси и космати, дъгообразни крака. Това бяха характерните черти на Клана. Но той не можеше да бъде наречен плоскоглавец. За разлика от тях при него липсваха полегатото чело, което преминава в голяма, продълговата глава, която подсказваше произхода на наименованието им. Вместо това челото на Екозар се издигаше отвесно и високо над кокалестите надочни дъги като на всички членове от Пещерата.
Но той беше невероятно грозен за разлика от жената до него. Единствено завладяващите му очи го нравеха привлекателен. Огромните кафяви очи бяха така пълни с нежно обожание към жената, която обичаше, че почти премахваха унинието, което тегнеше във въздуха.
Но дори това доказателство за любовта на Екозар не можеше да превъзмогне болката, която Айла изпитваше за Джоплая.
Тя зарови глава в гърдите на Джондалар, защото й беше непоносимо да гледа.
Двойката завърши третата обиколка и тишината беше нарушена от хората, скочили да им поднесат пожеланията си. Младата жена не помръдна от мястото си, опитвайки се да се успокои. Накрая Джондалар успя да я убеди да отидат и да пожелаят на двамата щастие.
— Джоплая, толкова съм щастлив, че ще празнуваш бракосъчетанието си с нас — прегърна я Джондалар и тя се притисна към него. Той остана изненадан от силата на прегръдката й. Имаше смущаващото чувство, че тя му казва сбогом, като че ли никога повече няма да го види.
— Не е необходимо да ти пожелавам щастие, Екозар — каза Айла. — Вместо това ще ти пожелая винаги да си щастлив колкото сега.
— Как бих могъл да изпитвам друго в присъствието на Джоплая? — попита той и тя го прегърна непринудено. За нея не беше грозен — имаше познат и приятен вид. В първия момент той не можа да реагира — не бе прегръщан често от красиви жени — и беше изпълнен с топла признателност към тази златокоса жена.