След това тя се обърна към Джоплая. Погледна я в очите, които бяха толкова зелени, колкото тези на Джондалар сини и думите заседнаха в гърлото й. Протегна се към нея с болезнен вик, завладяна от безнадеждното й примирение. Жената я прегърна и потупа по гърба, като че ли Айла беше тази, която се нуждаеше от утеха.
— Всичко е наред, Айла — каза тя спокойно. Очите й бяха сухи. — Какво друго можех да направя? Никога няма да намеря друг мъж, който да ме обича колкото Екозар. Отдавна знаех, че ще се омъжа за него. Няма причина да чакам повече.
Айла се отдръпна, опитвайки се да спре сълзите, пролени вместо другата жена, и видя приближаващия се Екозар. Той постави нерешително ръка около кръста на Джоплая, не можейки да повярва напълно, че го е направил. Страхуваше се, че ще се събуди и всичко ще се окаже само сън. Не разбираше, че притежава само черупката на жената. Но това нямаше значение. Черупката беше достатъчна.
— О, не. Не го видях със собствените си очи — говореше Хочаман — и не мога да твърдя, че повярвах. Но след като вие можете да яздите коне и да накарате един вълк да върви след вас, защо друг да не може да се качи на гърба на мамут?
— Къде казваш, се е случило? — попита Даланар.
— Не беше много след като тръгнахме, когато бяхме стигнали вече далеч на изток. Трябва да е било четирипръст мамут.
— Четирипръст мамут? Никога не съм чувал за такова нещо — удиви се Джондалар, — дори и от Мамутоите.
— Те не са единствените, които ходят на лов за мамути нали а и не живеят достатъчно далеч на изток. Повярвай, те са ни сравнително близки съседи. Когато се движиш право на изток и стигнеш близо до Безкрайното море, мамутите имат по четири пръста на задните си крака и са по-тъмни на цвят. Много от тях са почти черни.
— Е, след като Айла може да язди пещерен лъв, не се съмнявам, че някой друг би могъл да се научи да язди мамут. Какво мислиш? — погледна той към нея.
— Ако хванеш някой достатъчно млад — отвърна тя. — Искам да кажа, че ако го отгледаш около хората от бебе, почти всяко животно може да бъде научено на нещо. Най-малкото да не се страхува от хора. Мамутите са умни — могат да бъдат научени на много. Ние наблюдавахме как чупят лед, за да се снабдят с вода. От нея се възползваха също и много други животни.
— Могат и да подушват отдалеч — допълни Хочаман.
— На изток е много по-сухо и хората там казват: „Ако свърши водата, търсете мамути.“ Ако им се наложи, те могат да минат за кратко и без нея, но накрая винаги намират.
— Това е добре да се знае — заяви Екозар.
— Да, особено, ако пътуваш много — добави Джоплая.
— Нямам намерение да пътувам дълго.
— Но ще дойдете на Летния събор на Зеландониите — подсети ги Джондалар.
— Разбира се, за Бракосъчетанието ни — отвърна Екозар, — а и искам пак да ви видя. — Усмихна се нерешително. — Много хубаво щеше да бъде, ако с Айла живеехте тук.
— Да. Надявам се вие двамата да обсъдите предложението ни — каза Даланар. — Знаеш, че тук винаги е било твой дом, Джондалар, а ние нямаме лечител, с изключение на Джерика, която не е обучена. Айла ще бъде съвсем на място. Можете да посетите майка ти и да се върнете с нас след Летния събор.
— Повярвай, ние сме благодарни за поканата ти, Даланар, и ще я обсъдим.
Айла хвърли поглед към Джоплая, затворила се в себе си. Харесваше тази жена, но бяха говорили повечето за повърхностни неща. Тя не можеше да надмогне болката от годежа на Джоплая — беше изпадала в подобно обстоятелство — и собственото й щастие беше постоянно напомняне за болката на другата жена. Беше започнала да харесва всички и беше доволна, че ще си тръгнат на следващата сутрин.
Най-много щяха да й липсват Джерика и Даланар с техните разгорещени „дискусии“. Макар и дребничка — ако Даланар протегнеше напред ръката си, тя можеше свободно да мине под нея — жената притежаваше непреклонна воля. Тя беше вожд на Пещерата, колкото и той и спореше на висок глас, когато мнението и се различаваше от неговото. Той я слушаше сериозен, но не винаги отстъпваше. Благоденствието на народа му беше първата му грижа и често поставяше проблемите за общо обсъждане, но повечето от решенията вземаше сам, както повечето вождове. Никога не търсеше, а просто вдъхваше уважение.
След първите няколко пъти, когато не бе разбрала добре, Айла бе започнала да харесва споровете им, без да си дава труд да крие усмивката си при вида на жената, дребна като дете, спореща разгорещено с едрия мъж. Най-много я изненадваше начинът, по който прекъсваха буйните спорове с една-единствена дума на нежност или започваха да говорят за нещо друго като че ли допреди малко не се бяха хванали за гушите, и веднага след това да подновяват словесната си битка като най-люти врагове. Забравяха за споровете веднага след като ги бяха разрешили. Но, изглежда, се наслаждаваха на тези словесни битки, които въпреки разликата в ръстовете бяха битки между равни. Не само се обичаха, но и изпитваха дълбоко уважение един към друг.