— Аз съм много по-стар. Вече преминах двадесет и три. Късно е за мъж да установява свое собствено огнище за пръв път. Даваш ли си сметка, че съм отсъствал пет години? Чудя се дали ще има някой, който да си спомни за мен.
— Ще си спомнят, разбира се. Даланар изобщо не се затрудни, както и Джоплая — увери го тя. „Всички ще го познаят — помисли тя, — но никой няма да познава мен.“
— Виж! Виж тези скали, ей там. Точно зад завоя на реката. Там убих за пръв път — пришпори той Рейсър. — Беше един голям елен. Не зная от какво се страхувах повече — дали от големите му рога или да не пропусна и се върна вкъщи с празни ръце.
Айла се усмихна на спомена му, но самата тя нямаше какво да помни. Отново щеше да бъде непозната. Всички щяха да я зяпат, да разпитват за странния й акцент и откъде е дошла.
— Един път тук проведохме Летния си събор — посочи Джондалар. — Из цялото място бяха изградени огнища. Беше първият ми събор, след като бях станал мъж. О, как се перчех, опитвайки се да изглеждам възрастен, но много се страхувах, че никоя млада жена няма да ме покани на Първия си обред. Предполагам, че не е имало защо да се тревожа. Бях поканен на три и това още повече ме уплаши.
— Там има няколко човека, които ни наблюдават, Джондалар.
— Това е Четиринадесетата пещера — помаха той с ръка. Никой не му върна поздрава. Вместо това се скриха под силно издадена напред козирка.
— Сигурно е заради конете.
— Ще свикнат с тях — намръщи се той и поклати глава.
„Разчитам на това — помисли Айла, — а също и с мен. Единственото познато ми нещо тук ще бъде Джондалар.“
— Айла! Ето я! — извика той. — Деветата пещера на Зеландониите!
Тя погледна в посоката, накъдето й сочеше, и усети, че пребледнява.
— Винаги се открива много лесно по оголената скала на върха. Виж там, където изглежда, че камъкът й е готов да падне. Но няма да стане, освен, ако не се срути всичко — обърна се Джондалар към нея. — Айла, болна ли си? Толкова си бледа.
— Виждала съм това място и преди, Джондалар — спря тя.
— Не може да бъде. Ти никога досега не си била тук.
Внезапно се досети: „Това е пещерата от съня ми. Този, който бе предизвикан от спомена за Креб. Сега вече зная, какво се опитваше да ми каже.“
— Казах ти, че тотемът ми те е предназначил за мен и те е изпратил да дойдеш и да ме вземеш. Той искаше да ме доведеш вкъщи, мястото, където духът на моя Пещерен лъв ще е щастлив. Аз също пристигнах в своя дом, Джондалар. Твоят дом е мой дом.
Той се усмихна, но преди да успее да отговори, дочуха глас, викащ името му: „Джондалар! Джондалар!“
Погледнаха нагоре по пътеката, водеща към надвиснала канара, и видяха млада жена.
— Мамо! Ела бързо — крещеше тя, — Джондалар се върна! Джондалар си е вкъщи!
„А също и аз“ — помисли Айла.