Двамата разположиха лагера си недалеч от Бивака на перестата трева, нагоре по течението на големия приток. Разтовариха конете и ги пуснаха да пасат, Айла изпита известна тревога, докато наблюдаваше как те изчезват в навяваната от вятъра прашна мъгла, отдалечавайки се от лагера им.
Жената и мъжът бяха пътували по десния бряг, но малко встрани от голяма река. Макар че, общо взето, реката течеше на юг, тя лъкатушеше през ширналата се равнина, като се виеше и обръщаше, прорязвайки дълбок жлеб. Придържайки се към степите, разположени над речната долина, пътниците можеха да се движат по-напряко, но така биха били изложени на неумолимия вятър и на слънцето и дъжда.
— Това ли е реката, за която говореше Талут? — попита Айла, докато разгъваше спалните си кожи.
Мъжът се пресегна към един от двата пътнически коша и измъкна от него доста дълго и плоско парче от мамутски бивник с издълбани по него знаци. Вдигна поглед към онази част от мрачното небе, от която струеше непоносимо ярка, но разсеяна светлина, а сетне се взря в замъгления пейзаж. Беше късен следобед — това можеше да прецени, но почти нищо повече.
— Няма как да разберем, Айла — отвърна Джондалар и върна картата на предишното й място. — Не виждам никакви отличителни знаци, пък и свикнал съм да меря разстоянието със собствените си крачки. Рейсър се движи с различна скорост.
— Наистина ли ще ти е нужна цяла година, за да стигнеш при своите? — попита жената.
— Трудно е да се определи със сигурност. Зависи на какво ще се натъкнем по пътя, колко трудности ще възникнат, колко често ще спираме. Ако имаме късмет, ще стигнем земята на Зеландониите догодина по това време. Още не сме излезли на Беранско море, където свършва Великата Майка Река, а ще трябва да изминем целия път покрай руслото й до ледника, където са изворите й, и да продължим отвъд него — обясни Джондалар.
В очите му — необичайно наситено синьо — се таеше тревога, а прорязаното от бръчка чело допълваше познатия й израз на загриженост.
— Ще се наложи да пресечем няколко големи реки, Айла, но най-много ме притеснява ледникът. Трябва да го прекосим, когато ледът е твърд, което значи да сме там преди настъпването на пролетта, а то никога не може да се предвиди. По тези места духа силен южен вятър, който може да надвие и най-лютия студ и за един ден да предизвика топене. Тогава горният слой от сняг и лед се размеква и се рони като гнило дърво. Зейват широки процепи, а снежните мостове над тях се сриват в пропастта; от разтопения лед рукват потоци, даже цели реки, които понякога пропадат в дълбоки ями. Тогава е много опасно, а това може да се случи съвсем внезапно. Сега е лято, но макар да ни се струва, че зимата е далеч, дотогава трябва да изминем много повече път, отколкото вероятно предполагаш.
Жената кимна. Нямаше смисъл дори да мислят за това, колко дълго ще продължи Пътешествието или какво ще се случи, когато пристигнат. По-добре да мислят ден за ден и да правят планове само за един-два дни напред. Нямаше смисъл да се притеснява, гадаейки какви са близките на Джондалар и дали ще я приемат като своя, както я бяха приели Мамутоите.
— Как ми се иска този вятър да спре — сподели тя.
— И на мен ми омръзна да ям пясък — призна Джондалар. — Защо да не идем на гости на съседите и да се опитаме да хапнем нещо по-вкусно.
Когато отново се запътиха към Бивака на перестата трева, взеха и Вълчо, но Айла го държеше близо да себе си. Приближиха една група, скупчена край огън, на който се печеше нанизан на шиш бут. Разговорът потръгна трудно, но не след дълго любопитството прерасна в жив интерес и боязливата сдържаност отстъпи място на оживена размяна на реплики. Шепата хора, обитаващи край ледниковата степ, рядко имаха възможност да се срещнат с непознати и вълнението от тази случайна среща щеше дълго да подхранва разговорите и да допълва разказите, които се предаваха от уста на уста в Соколовия бивак. Айла се сприятели с няколко души и особено с една млада жена, чиято дъщеричка тъкмо се бе научила да седи без чужда помощ и да се смее с глас. Бебето плени всички, но най-очарован беше Вълчо.
Младата майка беше много притеснена, когато животното избра нейното дете за обект на нежно внимание, но щом топлият език на Вълчо накара малкото момиченце да се разкикоти от удоволствие, а самият той хрисимо се въздържаше дори когато мъничето впиваше ръчички в козината му и дърпаше, всички се изненадаха.