— Разбира се, че не. — Бети я погледна учудено и прекъсна работата си. — Откъде ти хрумна подобна мисъл?
— Е, просто забелязах, че никой от мъжете не се приближава до мен.
— Мисля, че си въобразяваш — отвърна жената и отново се зае с пуйката.
— Не, не си въобразявам. Забелязах го от доста време. Дори ми се струва, че от ден на ден става все по-лошо. Ако заговоря с някого, той промърморва нещо и побягва, сякаш се страхуват от мен.
В този момент се приближи Зак и стовари един наръч дърва в краката на Бети.
— Те наистина се страхуват. Монти ще им одере кожата, ако се мотаят около теб. — Той се обърна към Бети: — Радвам се, че когато пристигнем в Додж, ще се отървем от теб — заяви момчето, без да осъзнава грубостта на думите си. — Откакто си тук, използваме два пъти повече дърва.
— Извинявай, че те карам да ми помагаш. Но Монти беше толкова добър с мен. Искам поне малко да му се отблагодаря, като му приготвя любимото ядене.
— Е, преди да се появиш, той ядеше манджите на Тейлър и още не е умрял.
— Но той обича пуйка, а за да се опече една пуйка, са необходими доста дърва.
Когато Монти донесе пуйката, изглеждаше така, сякаш бе намерил златно съкровище. Тейлър бе хвърлил само един поглед: той приготвяше задушено говеждо — бяха застреляли едно биче, което си бе счупило крака. Сви рамене и промърмори, че ако Монти иска да яде пуйка, ще трябва сам да си я сготви. Естествено, Бети каза, че тя ще се заеме с пуйката. Айрис се опита да превъзмогне обзелата я ревност, но без особен успех.
— Какво искаше да кажеш с думите си за Монти? — обърна се тя към момчето.
— Той не обича, когато мъжете се въртят около теб. Ако някой си позволи да те заговори, той го гледа като побеснял бик. Защо мислиш, че непрекъснато се мотае наоколо с такъв мрачен вид, сякаш го боли зъб? Обикновено непрекъснато се смее и навремето това дори дразнеше Джордж. Веднъж толкова прекали с шегите си с Роуз, че тя го изхвърли за една седмица от къщата.
Думите на Зак я зарадваха и през целия ден тя беше в повишено настроение, ала когато Монти се прибра и видя изражението на лицето му, отново помръкна. Всъщност той си изглеждаше както обикновено. Доколкото можеше да си спомни, той винаги приличаше на буреносен облак.
Освен когато беше близо до Бети. Тогава целият се разтапяше от усмивки и комплименти.
Това й причиняваше болка, въпреки че Айрис се опитваше да се убеди, че не е така. Осъзна, че и тя като Зак чака с нетърпение да пристигнат в Додж.
Младото момиче бе решило да поговори с Монти. Каза на Зак да доведе коня й, преди да са свършили със закуската. Веднага след като Монти се метна селото и се насочи към стадото, Айрис го последва.
— Искам да поприказваме — извика девойката, като се опитваше да надвика тропота на копитата. Трябваше едва ли не да налети с коня си върху него, за да го накара да спре и да я изслуша.
— За какво толкова искаш да говорим? — Монти дръпна юздите.
— За Карлос.
— Почакай до довечера. Сега съм зает.
Монти смушка коня, но Айрис застана от едната му страна:
— Не искам да чакам до довечера. Не искам някой да чуе разговора ни.
— Сега наистина нямам време за…
— Е, може би трябва да помоля Бети да говори с теб вместо мен.
Младият мъж обърна коня си и я погледна в лицето. Мислите за добитъка изхвърчаха от главата му. Той отвори уста, за да каже нещо язвително, но думите замряха в гърлото му. Тя бе толкова красива, че се почувства като ударен с ковашки чук по главата. Виждаше я всеки ден и вече би трябвало да свикне, но всеки път красотата й го поразяваше и той се чувстваше така, сякаш я вижда за пръв път.
Навярно никоя жена не притежаваше такива дълбоки зелени очи. Само веднъж, когато пролетните лъчи бяха огрели меката трева, той бе видял подобен цвят. Такъв цвят можеше да се види и привечер, когато в далечината се полюшваше морето от зелена трева, чак до синеещия се хоризонт. Винаги щеше да го помни — това сякаш бе обещанието на обновяващия се живот.
Струваше му се, че по някакъв начин същото обещание бликаше и от Айрис. Не можеше да го разбере — не беше в това, което тя правеше. Беше нещо вътре, дълбоко в нея: сякаш се бе вкопчила упорито в живота и всички наоколо го усещаха. Това не бе контрастът между огнената й коса и блестящите зелени очи, нито пък буйния й характер, а усещането, че в нея всичко е изненадващо, непознато и вълнуващо.
Може би затова не можеше да се откъсне от нея и винаги се връщаше, колкото и да се опитваше да избяга.
— Какво общо има всичко това с мисис Крейн?
— Нищо, но, изглежда, ти винаги намираш време, за да разговаряш с нея.