— Вече ти казах — не съм ти давал никакви обещания.
— Аз пък ти казах, че не съм искала да ми обещаваш каквото и да било.
— Тогава какво точно искаш?
Да я обича толкова силно, колкото и тя го обичаше. Да прекарва всяка минута от деня с нея. Да бъде за него най-ценното нещо на земята. Ала той вече й бе казал, че това е невъзможно. Тогава какво й оставаше? Нейното достойнство. Това беше жалък заместител, но беше всичко, което й оставаше. Направи усилие над себе си и го погледна в очите.
— Искам да се отнасяш с мен, както се отнасяш към Бети.
— Не те разбирам.
— Всеки ден ставам с изгрева на слънцето и изяждам закуската си, приклекнала към земята. След това прекарвам деня на седлото, яздя край стадото, връщам отклонилите си животни и помагам на мъжете да прекосят някоя река или поток, за да стигнем до следващия. Всяка вечер се прибирам в лагера толкова уморена, че дори не обръщам внимание на това, което ям. Върша почти същата работа, която вършат и останалите каубои, а все се чувствам така, сякаш съм ви в тежест. Ала Бети едва се появи в лагера, и всички мъже щяха да си изпочупят краката, за да й угодят и да се грижат за нея. Защо?
Младият мъж се чувстваше неловко:
— Ти си различна.
— Знам. Аз съм богата и красива, а тя е бедна и сама. Но всички се отнасят с мен така, сякаш аз съм бедната и самотната, а тя е красивата и богатата.
— Мъжете не знаят как да се държат с жена като теб. Говоря за обикновените мъже — промърмори младият мъж. Явно беше, че не знае точно какво да й каже. — Ти имаш прекалено много от всичко. Това ги плаши. Те разбират Бети: тя е една от тях.
Девойката не знаеше дали тя е полудяла, или Монти си е загубил ума. Никога в живота си не бе чувала по-глупаво обяснение.
— Искаш да кажеш, че слагаш и себе си в това число?
— Не. Аз страня от теб, защото трябва да размишлявам, а когато съм близо до теб, не мога да мисля. И никога не съм могъл. Дори и когато беше едно малко луничаво момиченце, което непрекъснато ме следваше по петите като малко кученце.
— Никога не съм го правила — отвърна тя и усети, че цялата се изчервява.
— Всички в околността говореха за това. — Той се усмихна. Това не беше неговата широка и сияеща усмивка, а една особена, неохотна, вяла и почти срамежлива усмивка. Айрис си каза, че никога не го бе виждала да се усмихва толкова мило.
— Ще ми дадеш ли някакво друго обяснение? — попита тя.
— Да.
— Какво?
— Ние просто не си подхождаме.
Прониза я студ и тя забрави за гальовната му усмивка:
— Какво искаш да кажеш?
— Ние не се стремим към едни и същи неща.
— Как можеш да знаеш към какво се стремя аз? Ти никога не си ме питал.
— Чух как каза на Карлос: че искаш голяма къща, дрехи и много слуги.
Искаше да му каже, че не бе имала точно това предвид, но се съмняваше дали ще й повярва.
— Не бива да вярваш на всичко, което чуваш.
— Ти смяташ, че онази нощ в индианския вигвам ще промени нашия живот.
— А не е ли така?
— Ти си красива жена, Айрис. Един мъж не може да не те пожелае, но това не означава, че… — Монти се запъна, защото не можа да намери подходящата дума.
— За теб това бе само една любовна авантюра и нищо повече.
— Съвсем не исках да кажа това.
— Но си го мислеше. Въобще нямаш намерение да се откажеш от другите жени, да се ожениш и да създадеш семейство.
Монти я погледна ужасено. Погледът му бе по-красноречив от всякакви думи.
Девойката вирна глава. Гордостта й пречеше да му позволи да разбере, че е разбил сърцето й.
— Искам от мъжа много повече, отколкото да ми обръща внимание само когато е в настроение. Моля те само да помогнеш на Карлос да стане добър ранчеро и ти обещавам, че никога повече няма да искам нещо от теб!
Тя се метна на коня и се отдалечи в галоп.
Младият мъж понечи да тръгне след нея, но се спря. Ако я последваше, това би било равносилно да й признае, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Не искаше да я изгуби, но не бе сигурен, че наистина са родени един за друг.
Сърцето му се разкъсваше от болка при мисълта за нейното страдание. Ала щеше да бъде по-добре, ако тя не знаеше за това. Не искаше да й дава напразни надежди. Не искаше да я лъже.
Но не лъжеше ли самия себе си?
Когато Айрис пристигна в лагера, Бети приготвяше за обяд пържено пиле и кнедли. Айрис се спря и изумено я изгледа. Не можеше да повярва на очите си.