— Нека аз да бъда водач — помоли се Зак. — Аз мога да се справя.
— Карлос ще ти помага — продължи Монти към Тейлър, без да обръща внимание на Зак. — Айрис ми каза, че ще му даде половината от стадото си.
Няколко погледа, изпълнени с любопитство и интерес, се насочиха към Карлос. Тейлър не обърна внимание на Карлос и остро изгледа брат си:
— Няма защо да правиш това и сам го знаеш.
— Карлос може да отговаря за стадото — намеси се Джо.
Монти студено го изгледа:
— За това пътуване може да отговаря само някой от семейство Рандолф и никой друг!
— Дори и ако този Рандолф е готвач? — скептично попита Бети.
— Не се оставяй Тейлър да те заблуди — рече Монти. — Може да изглежда като калугер, но е в състояние да се справи с всичко.
— А какво ще кажеш за мен? — попита Зак.
— Ти си упорит като магаре, но все още имаш много да учиш. Приготви ли ми някаква храна? — Монти отново се обърна към Тейлър, който му подаде две издути торби. — Какво си сложил?
— Боб и пушена сланина — отвърна брат му. — И сам можеш да си ги сготвиш.
— Надявам се, че мога. — Монти леко се ухили. — Сигурен съм, че Айрис няма да може.
— Не можеш ли да почакаш, докато дойдат Хен и Соления?
— Дори и веднага да изпратя някого да ги повика, Хен едва ли ще може да дойде преди полунощ. Не мога да оставя Айрис сама през нощта.
— Можеш да изпратиш някой от мъжете — предложи Бети.
— Аз трябва да отида да я потърся — намеси се Карлос. — Тя е моя сестра.
— Да, мисля, че и той трябва да дойде с теб — подкрепи го Джо. — Аз мога да върша и неговата работа.
Монти изгледа двамата мъже. За своя изненада не се ядоса, че някой оспорва решението му. Нито пък почувства гняв, че Айрис го бе заставила да приеме тези двама мъже, които не уважаваше и на които не вярваше. Той вече бе решил какво да прави и всички останали бяха длъжни да се съобразят с това.
— Аз отивам да търся Айрис, а Тейлър ще отговаря за стадото вместо мен. Който не е съгласен, може да се махне оттук. Разбра ли, Карлос?
— Да, но всичко това не ми харесва.
— Ти ще отговаряш за приятеля си — продължи Монти, без да поглежда към Джо, и се метна на Найтмеър. — Не знам кога ще се върна. Вероятно утре следобед Хен и Соления ще бъдат тук. Ако имам късмет, може да се върна и преди тях.
— А какво ще стане, ако не я намериш? — попита Бети.
Монти въобще не се бе замислял за този вариант. Не можеше да допусне такава възможност.
— Ще я търся, докато я открия!
Не бяха минали дори и пет минути, когато младият мъж чу зад гърба си тропот от галопиращ кон. Обърна се, видя Карлос и го изчака с озадачено лице.
— Разбрах защо Айрис е изчезнала — извика Карлос, щом се доближи до мястото, където Монти го чакаше.
— Защо не ми каза по-рано? — ядосано попита Монти.
— Тогава още не го знаех.
— Кое не си знаел?
— Джо й разказал за баща й. За истинския й баща.
Гняв разтърси душата на Монти. Едва успя да се удържи да не обърне коня си, да се нахвърли върху коварния Джо Риърдън и да го пребие до смърт. Сега вече на всяка цена трябваше да открие Айрис. В това състояние тя бе способна на всичко.
— Благодаря ти — промълви Монти. — А сега се върни обратно. Риърдън е твой приятел, но можеш да му предадеш, че ако го заваря, щом се върна, той ще отговаря пред мен за подлата си постъпка.
— Джо не е искал да…
— Може също да му кажеш, че не ме интересуват подбудите му, каквито и да се те.
Монти отново пришпори коня си, тласкан от още по-голяма тревога. Не знаеше как Хелън бе възпитавала Айрис, но бе готов да заложи дори стадото си, че е втълпила на дъщеря си какво голямо значение имат произходът и положението в обществото за нейното щастие. И когато е научила, че не е дъщеря на този, когото досега е смятала за свой баща, Айрис така се е отчаяла, че можеше да е извършила нещо непоправимо.
Монти я настигна половин час след падането на вечерта. Тя яздеше успоредно на хребета на близкото възвишение. Нежният й силует се очертаваше на фона на притъмнялото небе и се забелязваше много ясно отдалеч. Нямаше съмнение, че орловите очи на индианските съгледвачи също можеха да я видят от километри.
Целият следобед се бе тревожил за нея и нервите му бяха опънати до скъсване. Стомахът му се бе свил на топка. Прекара осем кошмарни часа, като си представяше какви ужасни неща можеха да й се случат: да я ухапе гърмяща змия, да падне от коня и да си строши врата… Когато я видя в далечината, изпита неописуемо облекчение и едновременно с това гняв, че бе постъпила така лекомислено.
Айрис се беше отбила от пътеката и се бе замислила така дълбоко, че не го забеляза, преди да се доближи на петдесетина метра. Обърна се и сякаш в първия момент не го позна, извика и пришпори коня си.