— Не, има.
— За мен няма значение.
Младото момиче искрено желаеше да му повярва, ала Монти никога не бе живял в град. Не разбираше какво означава да изгубиш доброто си име в обществото. И нямаше представа какво значение отдаваха хората на произхода.
— Нямаше представа, че да си незаконородена, е почти същото, както да те мислят за уличница.
— Може би сега мислиш така, защото на стотици километри оттук няма никакъв град — продължи тя, — но твоето семейство няма да е на същото мнение. Нито пък самият ти, когато стане дума за твоята съпруга или за децата ти.
— Няма да е зле да научиш нещо важно за семейство Рандолф — отвърна той.
Те навлязоха в една долина между два хълма. Айрис видя, че отвсякъде бяха заобиколени от храсти. Зад близките дървета се чуваше ромоленето на някакъв поток. Очевидно Монти имаше намерение да нощуват тук, вместо да се върнат в лагера.
Запита се какво смята да прави той. Вече бе доста тъмно и тя не можеше да си представи как ще намерят пътя до лагера.
— Ние, от семейство Рандолф, никога не сме обръщали внимание на хорските приказки. Джордж се ожени за Роуз, макар че нейният баща се е бил на страната на янките и всички го убеждавахме да се отърве от нея. Медисън се ожени за Фърн, въпреки че знаеше, че няма да може да се върне в Бостън.
— А ти?
— Никога не ме е интересувало какво говорят другите.
Сенките се сгъстиха. На запад небето все още леко розовееше, но в долината вече се бе смрачило. Около тях постепенно тревата ставаше все по-гъста. Шумът от потока се усили. От близкото дърво излетя подплашена птица. Листата на тополите се поклащаха леко в спокойната вечер.
Девойката се облегна на ръката му. Той се опита да остане спокоен, но не успя. Поиска му се да забравят за останалия свят. Толкова хубаво беше да я усеща в прегръдките си.
За пръв път от онази нощ, когато се бяха любили, Айрис се почувства спокойна. Младият мъж искаше да я утеши и да й предложи подкрепата си, ала тя знаеше, че това е само временно желание и че този миг нямаше да продължи вечно. Дори и Монти не можеше да я предпази от целия свят.
— Какво ти каза Бети за мен?
— Не знаеше къде си отишла. Никой не знаеше.
— Но как разбра, че съм научила истината за баща си?
— Карлос ме настигна и ми каза малко след като бях напуснал лагера.
— Но след като не си знаел, защо си тръгнал да ме търсиш?
Той учудено я изгледа:
— Не можех да те оставя така. Прекалено опасно е.
— Но аз бях съвсем сама. Наоколо няма жива душа.
Спуснаха се съвсем ниско в долината. По пясъчното дъно растяха само няколко дървета, а между тях лъкатушеха два потока, които се събираха в един вир. Въздухът беше доста хладен и сравнение с нагорещената прерия. Девойката потръпна. Монти скочи от Найтмеър, подаде й ръка и тя слезе на земята.
— Не отговори на въпроса ми.
Тя го погледна в очите и се запита защо толкова дълго не бе разбрала, че го обича. Всички тези години, през които бе флиртувала със съученици или млади богаташи, нито веднъж не бе изпитвала любов към някого, защото не можа да забрави Монти. Може би те са били по-богати или по-добре облечени от него, много по-добре възпитани и изискани, но нито един от тях не можеше да й предложи такава сигурност и доверие. Ако изпаднеше в беда, никога не би потърсила някого от тях. Щеше да се сети само за Монти.
Сега бяха съвсем сами. На десетки километри нямаше жива душа. Монти продължаваше да я гледа с очи, замъглени от страст. Девойката дори забрави за въпроса си, на който така и не получи отговор. Ако можеше да остане с него тук завинаги, сгушена в топлите му обятия, никога нямаше да го пита повече за миналото.
Обаче знаеше, че това е невъзможно. Ще трябва отново да се върнат сред хората и отново бъдещето пред нея ще помръкне. Вече всичко бе свършило за Айрис Ричмонд. Въпреки пламенната любов на Монти, пропастта между тях не можеше да бъде запълнена. Сега му бе много благодарна за закрилата и грижите, ала дори и той не можеше нищо да промени. Тя не го заслужаваше и той рано или късно щеше да се сбогува с нея.
Монти все още не я пускаше. Разкъсвана от желанието да притисне глава на гърдите му, Айрис затаи дъх.
— Най-важното, заради което препуснах по следите ти — задъхано промълви той, — беше желанието ми да ти кажа, че те обичам повече от всичко на света.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Направо не вярваше на ушите си. Чувстваше се объркана. От седмици бе копняла да чуе тези думи. Надяваше се, че когато Монти ги изрече, всичко ще си дойде на мястото. Ала сега, когато той я гледаше в очите, сякаш наистина я обичаше, безумната надежда, че думите му са истина, се стопи и сърцето й се сви.