Не се възпротиви, когато той започна да сваля останалите й дрехи. Телата им се преплетоха. Цялото й същество искаше да се слее с него, да му принадлежи завинаги.
Мислеше, че си спомня всяка секунда, всяко усещане, всяко чувство, което бе изпитала онази нощ в индианския вигвам. Ала когато устните му вкусиха едното й зърно, върховете на пръстите му подразниха второто, а другата му ръка се плъзна надолу и намери центъра на изгарящото я желание, Айрис се чувстваше така, сякаш никога преди това не бе изпитвала нещо подобно. Цялото й тяло тръпнеше и изгаряше от страст.
Когато вече мислеше, че не може да издържи повече на тези невероятни усещания, жадните устни на Монти се плъзнаха надолу и откриха центъра на женствеността й. Тя се изви и извика; тялото й се огъваше под неговото и усещането бе толкова прекрасно, че тя си помисли, че едва ли някога ще изпита нещо подобно. Горещи вълни обливаха тялото й и тя чувстваше как цялото й същество се разтваря в този огнен прилив.
Ръцете, устните и езикът му сякаш бяха навсякъде по тялото й: търсеха и намираха най-чувствителните места, изтръгваха от нея викове на безумно удоволствие и страстта отново я поглъщаше. Повече не можеше да издържа, искаше да се слее с него.
Но Монти не бързаше. Движенията му бяха бавни и влудяващи. Тя обви крака около тялото му и се опита да го накара да й дари толкова дълго жадуваното облекчение, ала беше безпомощна. Той продължаваше да измъчва тялото й с милувките си. Чувстваше се толкова изтощена от невероятните усещания, че безпомощно отпусна ръце. Сякаш потъна в някаква мъгла.
И тъкмо когато вече мислеше, че сърцето й ще се пръсне от желание, Айрис усети как нещо се отприщи в нея и бе залята от невероятно блаженство.
Семето на Монти се изля в нея като гореща вълна, която сякаш я понесе към шеметните висини на сладостта.
Монти се изправи.
— Мисля, че трябва да тръгваме.
Току-що бяха приключили с вечерята от боб и пушена сланина, която той бе приготвил, и младият мъж бе измил чиниите в потока.
— Къде да тръгваме?
— Трябва да се връщаме в лагера.
— Но това означава да яздим цяла нощ. Не е ли по-добре да спим тук и да тръгнем утре рано сутринта? — Искаше поне още няколко часа да останат сами.
— Хен и Соления са в Додж и аз оставих Тейлър да се грижи за стадото. Не бих могъл да спя, ако непрекъснато се тревожа какво би могло да се случи, докато ме няма.
Айрис го остави да й помогне да се качи на седлото, но се чувстваше потисната. Опитваше се да прогони чувството, че отново е излишна, ала не можеше да се отърси от страха, че хубавите мигове, които бе изживяла, вече никога нямаше да се повторят. Монти отново ще потъне в работата си и ще я забрави. Сигурно нея харесваше толкова много, колкото бе казал. Навярно тя не беше толкова важна за него, щом дори за една нощ не можеше да забрави за стадото.
Още преди да стигнат до лагера, Айрис усети, че нещо не е наред.
— Животните са побягнали — рече Монти, когато приближиха и видяха как е изпотъпкана земята.
— Мислиш ли, че това е нашето стадо? — Дори нейните неопитни очи видяха, че тревата е смачкана и земята е като изорана.
— Да. В тази част на Канзас няма друго толкова голямо стадо.
Те проследиха пътеката, която се бе образувала от хилядите копита на животните, и се убедиха, че това наистина са били техните животни. Младият мъж смушка Найтмеър и препусна в галоп. Той бе сложил седлото си на нейния кон, но Айрис не можеше да се задържи на него. Затова тя яздеше на Найтмеър, зад него, а Монти държеше юздата на коня й и го дърпаше към лагера.
Слънцето още не бе изгряло, но всички в лагера бяха станали и вече оседлаваха конете. За нейна изненада лагерът изглеждаше точно така, както го бяха оставили.
— Беше Франк — каза Тейлър. — Нямаха намерение да се бият с нас. Искаха само стадото.
— Защо не тръгнахте след тях? — попита Монти.
— Те бяха прекалено много. Изпратих хора в Додж да извикат Хен и Соления.
— Тъкмо щяхме да тръгваме — намеси се Хен. Той сгъваше завивката си и посочи следите, оставени от животните. — Няма да е трудно да ги проследим и открием.
— Има ли пострадали? — запита Монти.
— Младият Дани Кловер. — Хен обвинително го погледна.
— Зле ли е?
— Мъртъв е. Бил е на пост и те са го удушили, за да не извика.
Младият мъж не каза нищо, но Айрис знаеше, че се чувства отговорен за смъртта на момчето. Изразът на Хен показваше, че и той мисли така.
Ала тя знаеше кой е истинският виновник. Ако не беше тя, Монти нямаше да изостави стадото си и да се втурне да я търси из прерията. Ако не я бе последвал, може би щеше да съумее да предотврати нападението. И може би щеше да спаси момчето.