— Ще попитам дали някъде нямат нужда от жена, която да готви и чисти.
Айрис никога не се бе занимавала с домакинска работа, но знаеше, че е доста тежък труд и с него се захващат само жените, които нямат друг избор.
— Имаш ли роднини?
— Да, но те нямат пари, за да ми платят пътя до дома. — За миг младата жена замълча. — Пък и не съм сигурна дали искам да се върна обратно. Със съпруга ми преживяхме много трудности, но свикнах да бъда самостоятелна. Страхувам се, че няма да мога да изтърпя строгите порядки в дома, в който съм отрасла.
— Може да се омъжиш отново.
— Предполагам, че ще трябва да го направя.
— Нима не го искаш?
— Омъжих се за моя съпруг само защото трябваше да се омъжа за някого. Ако го направя втори път, надявам се, че ще мога да избера мъж, който да ми харесва. Някой, който ще се съобразява с желанията ми.
Това й бе познато. Монти също не я уважаваше като личност и не се съобразяваше с мнението й, макар да казваше, че я обича. Дори и да не се интересуваше от произхода й, той не вярваше, че тя може да мисли и да взема правилни решения.
Той не я обичаше, не я уважаваше, не се интересуваше от желанията й. Колкото и да мислеше, бъдещето не й обещаваше нищо хубаво.
„Той ме използва, а аз му позволих.“
Ала тя също го бе използвала.
Всичко бе минало и нямаше връщане назад. Трябваше да забрави миналото и да се опита да започне живота си отново.
Може би не беше достойна да се омъжи за един Рандолф, със сигурност не можеше да се сравнява с идеалната Роуз, но все пак беше достатъчно добра, за да бъде използвана и след това — захвърлена. Но какво да прави сега? Къде да отиде? Не можеше да се върне в Сейнт Луис, нито пък да замине някъде другаде.
Трябваше да отиде в Уайоминг и да създаде собствено ранчо. Монти бе казал, че тя не разбира нищо от скотовъдство. Е, щеше да му докаже, че може да се справи. Той не бе единственият човек, който разбира от крави. Карлос ще й помогне. Той поне не я гледа отвисоко. И двамата бяха неопитни.
— Искаш ли да готвиш и да чистиш за мен? — попита тя Бети.
— Сигурно ще намериш някой хотел, където няма да ти трябва готвачка и чистачка.
— Имах предвид Уайоминг. Аз ще имам собствено ранчо и искам да се науча да готвя поне едно ядене. Може би ще бъде само пържено пиле с кнедли, но ще бъде най-вкусното в цял Уайоминг.
— Нима няма да изчакаш Монти тук, в Додж?
Айрис съкрушено поклати глава. Не можеше да се върне в лагера и да прекара още един месец с Монти. Не можеше да понесе мисълта, че ще го вижда всеки ден, след като нямаше никаква надежда един ден да бъдат заедно. Той щеше да закара стадото й до Уайоминг. Дори и да бе научила само едно нещо, вече го знаеше отлично: единствените неприятности на Монти бяха заради нея.
— Не мога да ти обещая висока заплата — каза младото момиче. — Няма да имам много пари, докато не продам първите телета. Всъщност ще трябва да живеем доста скромно. Дори не знам какво представлява къщата, където ще трябва да живея. — При тези думи стомахът й се сви.
— А как ще намериш подходящи хора, които да работят в ранчото?
— Карлос ще се погрижи за това. Той ще бъде мой надзирател.
— Харесвам Карлос, но не бих искала Джо Риърдън да е наблизо.
— Какво имаш против Джо?
— Не знам, но просто не му вярвам. Освен това и Монти не му вярва, а той има верен усет за хората.
Мисълта за Монти я прониза като с нож. Знаеше, че няма да е лесно, но ако искаше да започне отново, трябваше да го забрави.
— Това, което мисли Монти, не ме интересува. Не смятам, че ще го видим отново.
— Сигурна ли си, че искаш точно това? Няма да ти бъде никак лесно.
— Сигурна съм, че това не е животът, който бих искала, но нямам друг избор. Всичко, което имам, е това стадо и малко земя край едно езеро.
— Трябва да се омъжиш. Сигурно има най-малко дузина мъже, които ще са готови на всичко, за да се оженят за красива жена като теб.
— Така казват всички, но, изглежда, не е вярно. Май тази червена коса не означава нищо друго, освен че имам лош характер. А всички приказки, които съм слушала за очите ми, могат да завъртят главата дори и на най-разумната жена.
— И кожата ти, и тялото ти. Ти всъщност си най-красивата жена, която съм виждала — добави Бети.
Монти никога не бе оценявал очите или косата й. Не си спомняше да ги бе споменавал повече от един-два пъти. Може би не ги намираше за привлекателни. Както и да е, едно беше сигурно — не ги харесваше достатъчно, за да иска да ги вижда цял живот до себе си. Младото момиче пропъди тези мисли от главата си. Беше твърде късно. Отсега нататък трябваше да мисли само за стадото си. Щеше да покаже на Монти, че не само той може да бъде целенасочен и упорит в работата си.